В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю с актьора Емил Марков от 2009 година.
Емил Марков е заместник-директор на столичния театър “Сълза и смях”. Той беше актьор в пазарджишкия театър 14 сезона.
- През 1993-а Крикор Азарян поставяше за втори път “Албена” по повод 25 години от одържавяването на театъра. Той ме покани да изпълня ролята на Куцар. Беше голямо предизвикателство, защото преди 25 години в постановката на Азарян бяха играли Катя Паскалева, Стефан Данаилов, Васил Спасов, Цанко Петров. Слава Богу, справихме се много добре с колегите Йосиф Шамли, Емил Емилов и Ева-Мария Радичкова. Да играя Куцар ми беше студентска мечта. И винаги съм си казвал, че каквото съм си пожелавал, Господ ми го е дал. Просто това беше една от осъществените ми мечти.
Другото хубаво, което ми се случи беше
ролята ми в “Полет над кукувиче гнездо” на режисьора Симеон Димитров
Стана много сполучливо представление. Просто събуди зрителския интерес. Това беше много хубав и успешен сезон. И изобщо се заредиха сезони, които ми донесоха интересни роли.
Освен с Азарян и със Симеон Димитров, работих с Владлен Александров, Николай Поляков, Богдан Сърчаджиев, Павел Павлов. Павел Павлов режисира “Мария Тюдор”. Там играх с Невена Коканова, Гергана Стоянова и Емил Емилов. С Илиян Николов направихме на Камерна сцена “Госпожица Юлия”. Партнирахме си с Нели Ангелкова-Сиракова. Беше също хубаво представление.
Изведнъж се събрахме много млади хора. Всички бяхме ентусиазирани и горяхме от желание да работим и да създаваме хубави спектакли. Тогава директор ни беше Сотир Майноловски. С него се бяхме снимали заедно в киното. Но не това беше причината да бъда в този театър. А интересният творчески живот.
Това беше много хубав период на пазарджишкия театър
Бяхме много задружни. Вечер след представление се събирахме в клуба на актьора. Говорехме си за работата, за избора на пиеси, за ролите. Много се радвам, че създадохме добри отношения с Йосиф Шамли, Емил Емилов, Иво Русев, Красимира Василева, Марчела Христова. В процеса на работата се сприятелихме с Добрин Досев, Диана Жечева, с Митко Терзиев, с Тошо Кайков.
Освен с интересната творческа работа, ще си спомням пазарджишкия театър и с пожара. По това време живеех в театъра. Този ден, 19 септември, бях в София. И когато се върнах, видях, че театърът е горял. Бях много трогнат, когато разбрах, че колегите ми се втурнали към гримьорната ми, за да ме спасяват. Това не мога да го забравя. Едно е да говорим за приятелство, друго е да го демонстрираме на практика. Това е постъпка, която се помни цял живот.
Имало е случай, когато чакам излизането си на сцената зад кулисите. Наблюдавам отстрани играта на колегите си и се виждам на сцената. Това трае няколко секунди. От състоянието ме е извеждала помощник-режисьорката Лили Малинова: “Емо, хайде, излизай де”.
В “Албена” на няколко пъти ми се е случвало да се наблюдавам отстрани. Сякаш съм на сцената. Такива странни преживявания съм имал.
С Ицо Бонин непрекъснато пътувахме до София
И винаги бързахме. Понякога колата ни се повреждаше и колегите идваха да ни спасяват, за да не закъснеем за представление. А возилото си оставяхме на магистралата.
Ще останат незабравими вечерите на бунгалата карай Сърница - огньове, разговори, песновки, риба на скара. Там приятелството ни се закрепи още повече.
Тъгувам за пазарджишката трупа. Тя и в момента е една от най-добрите в България. Чакам с нетърпение тържествата по повод 40-годишнината от одържавяването на театъра.
