В архивната рубрика „Театър, любов моя” днес ви представяме интервю с емблематичния пазарджишки актьор Иво Русев от 2009 година.
През 1970-а получих покана да дойда в пазарджишкия театър. В същата година дойдох на тържеството по случай откриването на новата сграда. Видях, че условията са много по-професионални, отколкото в другите театри. Забелязах, че е сформирана една прекрасна трупа. Повечето от нейните членове бяха мои състуденти от ВИТИЗ. Запознах се с намеренията им да правят репертоар, различен от другите театри. Попитах тогавашния директор, Бог да го прости, Васил Спасов: “Аз за какво съм ти? Какво ще играя, с кой режисьор ще работя?”. Следващия сезон той ми изпрати писмо, което още пазя. В него Васил Спасов подробно ми беше описал в кои пиеси ще играя и с кои режисьори ще работя.
И пристигнах в Пазарджик през 1971-а
Първият сезон бях ангажиран от Крикор Азарян и Николай Поляков. Стана така, че написаното в писмото бе изпълнено открай докрай. Още с идването си получих отговорни и хубави творчески задачи. В следващите години те ставаха все по-интересни. Работехме с най-добрите режисьори по това време в България - Крикор Азарян, Вили Цанков, Асен Шопов, Николай Поляков, Леон Даниел, Иван Раев.
Тук се раждаха и драматурзи, като Йордан Радичков, с неговата пиеса “Януари”, за първи път поставена в Пазарджик, Стефан Цанев със “Събота 23”. Искам за кой ли път да подчертая, че и обществеността, и тогавашният първи секретар на БКП Димитър Жулев ни оказваха много силна подкрепа. Всички опити на разни комитети от София, които искаха да променят текстове и да спират пиеси, срещаха тяхната съпротива. Така стана с “Януари” и със “Събота 23”. За “Събота 23” Жулев събра десетината останали живи участници в Септемврийското въстание. Те гледаха представлението и казаха: “Точно така беше”. Тогава първият секретар Жулев отсече пред комисията: “В Пазарджик ще се играе така, както е поставено. Другите театри както искат да я играят”. Разбирането, че театърът има мисия, а не е само развлечение, се поддържаше от всички в този град. Салоните бяха пълни. Това ни радваше и ни даваше импулс. Така продължи във времето.
След това дойде онзи момент, в който
за художествен консултант на театъра бе поканен Леон Даниел
Той всъщност създаде нова школа в пазарджишкия театър. За мен това е вторият ми учител след Методи Андонов от ВИТИЗ. Той разкри нови страници от мъчната книга, наричана театър. Тогава настъпи период, в който направихме много постановки, с които се прочухме в страната и извън нея. Отново се заговори за големия пазарджишки театър. Магията на нашия театър е, че той съумява да събира много млади хора и да им създава условия да израстват. Някои напускат, други идват и нашият състав се превръща в една школа.
Леон започна с една, втора, трета пиеса, докато стигна до “Господин Пунтила и неговия слуга Мати”. Това беше неговата мечта. Но за да стигнем до нея, трябваше да се научим на неговия вид театър. И ние се научихме за 4-5 години, докато той беше тук. Започна с “Жестоки игри” на Арбузов. Аз в същото време правех “Великденско вино”. Това беше доста сериозен изпит в моята кариера. Един много сериозен текст от Константин Илиев
за терзанието от предателството
Тема, известна още от библията. След това минахме през “Одисей пътува за Итака” - една прекрасна пиеса за предателството между поколенията. Завършихме този етап с “Г-н Пунтила и неговия слуга Мати” от Брехт. Прекланям се пред Леон Даниел затова, че ми даде възможността да изиграя всичките тези роли под неговата режисьорска палка.
След това получих много покани от софийски театри. През това време взех и наградата за мъжка роля на Съюза на артистите, станах и заслужил артист. С една дума - бях известен, но си останах тук.
Канен бях в Младежкия театър, в Театър “Зад канала”, в Сатирата, във Военния. Но в последния момент научавах, че някой друг е заел моето място. Явно такава ми е била съдбата.
Късно една вечер преди 24 май ми се обади Коко Азарян и ми съобщи, че съм в списъка на заслужилите артисти. На другия ден видях, че вместо моето име е вписано друго. Званието ми дадоха на следващата година.
Аз не съжалявам, че не съм отишъл в столичен театър. Винаги съм казвал, че за мене театър има там, където има трупа, добра режисура, интересни пиеси и добра публика. Затова останах тука. Имах какво да играя, имах чудесни колеги, имам ги и сега, великолепна публика. И мога да дам това, което е вътре в мен.
