Днес в архивната рубрика „Театър, любов моя” ви представяме актрисата Надя Тодорова с интервюто й от 2009 година.
Зрителите я помнят от филмите “Дами канят”, “Опасен чар”, “Двойникът”, “Господин за един ден”, “Адио Рио”. Те от сърце се смеят на нейните простовати, нахални и амбициозни герои.
Тя свързва своя творчески път с пазарджишкия театър през сезон 1971-72-а. И тук прекара цели дванайсет сезона. Обичаше много младите актьори, затова
всички се обръщаха към нея с гальовното мамо Наде
Днес Надя Тодорова е прикована към инвалидна количка. Живее в дома си в Асеновград. И с умиление си спомни за времето в Пазарджик.
- На пазарджишкия театър посветих с любов цели дванайсет години от моя творчески път. Имам много спомени, много преживявания, много творчески успехи, получих много радост. Тук играх роли, които нося в сърцето си - “Вампир” (1971-72-а), “Ромео и Жулиета” (1981-82-а), “Провинциални анекдоти” (1982-83-а), “Олимпий или реквием за приятеля” (1987-88-а) и други. Надявам се публиката да помни тези мои образи. Защото й се раздадох, без да се щадя. Но и тя ми отвръщаше с почит, уважение и признание.
В Пазарджик винаги е имало, има и ще има истински професионален театър
Той беше притегателна сила за много млади артисти. Всички ние работихме всеотдайно и с любов. Често Пазарджик създаваше постановки, за които цяла България говореше. По свои художествени качества те надминаваха много от столичните. Аз много обичах колегите, с които работих, особено младите. Те идваха на групи от ВИТИЗ. Оценяваха моята любов към тях и гальовно ме наричаха мама Надя. Благодаря ви, мили мои млади колеги, където и да сте. Желая ви здраве и да правите здраво и чисто изкуство.
След представленията се събирахме в клуба на дейците на културата. Коментирахме току-що изиграното, разказвахме си разни неща.
Заради болния си стомах винаги препичах малки филийки
И често изсипвах пред колегите на масата вкусните сухарчета. Те с удоволствие ги изхрупваха. На един мой юбилей приготвих голяма тенджера с прочутите асеновградски сармички. Всички ядоха от тях с удоволствие.
Дванайсет години не са много, но не са и малко, за да оставят дълбоки и красиви следи от моето творчество в Пазарджик. След пенсионирането ми, след едно дълго отсъствие, бях поканена отново в Пазарджик, за да играя Танечка в пиесата “Чудо” на Иван Радоев. За мой партньор беше определен Георги Калоянчев. Аз пристъпих със страх към тази роля. Мислех, че публиката отдавна ме е забравила. Но каква беше моята изненада, когато тя ме посрещна на крака с бурни овации. Не можах да скрия сълзите си от умиление и благодарност.
С Калоянчев имахме доста голям текст. Малко бъркахме репликите. Той все отиваше напред в диалога. И аз трябваше да го връщам. Не си оставяхме магарето в калта и продължавахме нататък. След това зад кулисите се смеехме много. Публиката нищо не разбираше. На ръководителите на Пазарджик пожелавам да се грижат и винаги да поддържат театъра си. Дълбоко се покланям и благодаря на пазарджишката публика за признанието и обичта, която получих от нея. Пожелавам й да обича театъра си, за да я дарява с радост, веселие и наслада. На всички, които служат на театъра - работници, артисти, режисьори, пожелавам здраве и високи творчески успехи.
На театъра пожелавам да пребъде!
