ПАЗАРДЖИК. 30-годишният Иван Вакарелски от Белово, който е треньор в спортния клуб по джудо „Кодокан“ е сред първите доброволци в Инфекциозно отделение на МБАЛ-Пазарджик. Той не се поколеба да влезе в Ковид сектора и да работи и живее там в продължение на 47 дни. Като доброволец- санитар работата му се оказва денонощна. Той обаче не се оплаква, а споделя, че е искал да бъде максимално полезен.
Ден след като напусна своето временно „работно място“ и се върна към ежедневието, смелият доброволец вече мисли за работата си като треньор, преподавател в Спортното училище на Пазарджик и пчеларството.
Иван Вакарелски си тръгна от МБАЛ-Пазарджик с отрицателен тест за COVID-19 и благодарствено писмо от ръководството на лечебното заведение с признание от името на целия екип за това, че доброволно избра да бъде на първа линия в борбата с новия вирус и да се грижи за болните.
- Ти си първият доброволец, който влезе като санитар на първа линия в Ковид сектора на Инфекциозно отделение на МБАЛ-Пазарджик. Трудно ли взе това решение?
- Не ми беше трудно да взема такова решение. Отново бих го направил, ако се наложи.
- Какво те накара?
- Почувствах необходимост да бъда полезен на болницата в Пазарджик. Това, което ме накара е, че исках да дам своя принос за решаването на този проблем. В случая говорим не само за местен, а за световна, глобална пандемия.
- Колко дни остана там?
- От 8 май до 23 юни не съм излизал от отделението. 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата в продължение на 6 седмици бях на разположение на екипите.
- Беше ли уплашен?
- Първите два-три дни бях уплашен. После бързо се мобилизирах и успях да вляза в ритъм.
- Близките ти как приеха твоето решение да влезеш при болните от коронавирус?
- Близките ми бяха много притеснени. Те още са притеснени, което е нормално, но това, което направих, е и заради тях. Първо споделих с баба ми и дядо ми за своето решение да стана доброволец в Инфекциозно отделение. Те са хора, които са възпитани в по-различно време и ме подкрепиха, защото знаят, че в една такава ситуация всеки трябва да даде, колкото може повече от себе. Баща ми беше ядосан, но когато му обясних кое е вътрешното чувство, накарало ме да взема това решение, се съгласи с мен.
- От колко време не си ги виждал?
- Баща ми не съм го виждал от месец март. Още преди извънредното положение. Той е геолог по професия и често пътува. Тогава беше в Черна гора. Баба и дядо ги видях няколко дни, преди да вляза в Ковид сектора на Инфекциозно отделение.
- Как изглежда епидемията през твоите очите?
- Мислех си, че този вирус не е толкова страшен, но впоследствие видях колко е отвратителен, неприятен и заплашителен. Заплахата е много голяма от него.
- Какво си спомняш за първия ти работен ден в Ковид отделението?
- Първият ми работен ден там се оказа изключително тежък. Отделението беше пълно с Ковид болни, когато започнах работа в него. Най- тежките случаи бяха трима мъже на 43, 89 и 84 г. Не мога да ги забравя. Видях изключително страдащи хора. Такива, които се бореха за живота си, но бяха безсилни срещу вируса и много се мъчеха. Аз вършех санитарната работа. Помагах и на сестрите. Правех всичко, с което можех да бъда полезен.
- Каква беше твоята работа?
- Да работя в Ковид сектора на Инфекциозно отделение беше мое лично желание. Това е и причината абсолютно всичко , което ми се кажеше, да го изпълнявам. Ставал съм и посред нощ, когато имаше нужда. Чистих, дезинфекцирах, помагах за извършване на санитарните нужди на пациентите. Всички тези дейности вършех за първи път в живота си.
Аз съм работил много неща и мен работата не може да ме уплаши. Най-тежко ми беше, че колкото и да искам, не мога да помогна на най-тежко болните, които не успяха да победят вируса. Носил съм хора на ръце, когато са били в по-тежко състояние, които не можеха да станат и да се качат на носилка, за да бъдат преместени. Някои съм ги карал и с количка до апарата за хемодиализа.
Сам избрах да работя и живея в отделението. Първата и главна причина за това беше, че когато съм 24 часа на разположение, мога да окажа помощ на всеки екип от лекари и сестри, който имаше нужда от санитар. Втората причина е, че не съм от Пазарджик, а ако тръгнех от тук, за да се прибера до Белово, можех да се превърна в биологично оръжие. Не исках да рискувам чуждите животи. Не е редно.
-Имаше ли възможност да разговаряш с болните?
- Разговарях с болните най-често сутрин, когато дезинфекцирах стаите им. Повечето ни чувстваха близки и споделяха с нас личните си истории. Научих интересни неща за живота им. Не липсваха такива, които не само, че не говореха с нас, но не искаха да съдействат и за лечение. Лекарите в отделението обаче са изключителни професионалисти и даваха всичко от себе си, за да помогнат на болните. За най-тежките моменти в отделението не мога да разкажа, защото искам, доколкото мога да запазя психиката на хората. Аз обаче изживях всичко това и ще продължавам да го изживявам още доста време. Лицата на пациентите и болката им са се запечатали в съзнанието ми.
- Каква беше ситуацията в отделението в последния ден, в който беше там?
- В последния ден, преди да изляза от отделението, имаше 10 болни с коронавирус. Двама от тях бяха в Интензивния сектор. Аз помагах и там, доколкото можех да бъда полезен. И последният работен ден беше натоварен, какъвто беше и първият.
- Как се раздели с екипа на отделението?
- Аз съм от хората, които лесно се привързват, и раздялата ми беше трудна. Заедно се пазехме, за да не се заразим с вируса. Чувствам ги наистина много близки. Усещах, че и те ме приемат така. В най-трудните моменти имаше хора, които успяваха да повдигнат бойния ни дух.
- По колко часа на ден трябваше да си облечен в защитен костюм с маска, очила и предпазен шлем?
- Всеки ден беше различно. Седял съм понякога и по 8-9 часа в защитен костюм и напълно екипиран. Първото ми обличане беше сутрин в 6 часа. Понякога се обличах и събличах по няколко пъти на ден. 11 пъти ми е рекорда за ден да влизам в сектора при заразените. В 12 ч. през нощта влизах да правя пълна дезинфекция. Знаех, че от предпазното облекло зависи здравето ми, затова спазвах стриктно инструкциите за обличане и събличане.
- Колко бързо се научи да обличаш и събличаш предпазните костюми? Чувстваше ли се сигурен с тях?
- На втория-третия ден бях станал професионалист. Първо ми трябваха поне 10- 15 минути, но се научих за 5 минути да съм облечен и да съм на линия. Свикнах да работя и с минимална видимост, след като ми се запотяха предпазните очила. Използвах за по-голяма лична сигурност военна респираторна маска МР-70, с каквито разполагаха в отделението, и постоянно работех с нея. Възпаляваше ми синусите, но пък дава 100% сигурност.
- Как се издържа толкова много дни затворен при хора със заразно заболяване?
- Много е трудно. Аз съм спортист. Подготвен съм психически и физически. Това ми помогна да издържа толкова дълго време. Това ми е най-дългото изолиране от околния свят. Слънце не ме беше виждало над 40 дни. Не съм се чувствал обаче като затворник, защото съм отишъл доброволно там с ясната цел да дам, колкото се може повече от себе си. Мен ме водеше целта ми. Имах много трудни моменти, но успях да се мобилизирам и издържах.
- Как преминаваше един твой работен ден?
- Имало е дни, в които съм си лягал в 3 през нощта, а съм ставал в 6. Събираха ми се по 4-5 часа сън. Имал съм безсънни дни и нощи. И такива, в които съм скачал от леглото и веднага съм се обличал с предпазен костюм. Това беше най-важно.
- В останалото свободно време какво правеше?
- Доколкото мога, се опитвах да поддържам физическа форма с упражнения. Правех предимно лицеви опори от стойка на ръце, което е по-трудно. Четях и книги. Успях да прочета „ Мисли и забогатявай“ на Наполеон Хил и „Богат татко, беден татко“ на Робърт Кийосаки. Четях и спортна литература. За да си добър в нещо, трябва да не излизаш от форма и да се образоваш, независимо къде си.
- Колко PCR теста за COVID-19 ти направиха?
- Два пъти се тествах. Вторият при напускане на отделението. Нямаше смисъл да се тествам постоянно, след като аз доброволно бях там и не излизах. И двата ми теста са отрицателни. Една седмица след излизането ми от отделението избрах да се самоизолирам. Знам на какво е способен вирусът и не го подценявам.
- От тук нататък накъде продължава твоят живот?
- Продължава оттам, където му сложих паузата. Коронавирусът нанесе много щети. Аз трябваше да спра треньорската си работа. Трябваше да прекъсна и преподавателската си дейност в Спортното училище в Пазарджик. Сега ще се опитам да възстановя щетите. Преди извънредното положение тренирах 20 деца от 4 до 14 години. Треньор съм в спортните формации на СК по джудо „Кодокан“ в Белово и Септември. Освен това съм и спортен съдия. Занимавам се и с пчеларство. Искам да възобновя тренировките с децата, но имам съмнения дали ще може да започнем.
Направих и експериментална група за обществено здраве в Белово за хора, които искат да отслабнат. Вирусът стопира и работата с тях, но дистанционно чрез наставления помогнах на 18-годишно момиче да отслабне с 12 кг. за два месеца.
- Вярваш ли, че скоро ще се отървем от този вирус?
- Не вярвам, че скоро ще се отървем от коронавируса и то най-вече заради слабата дисциплина на хората. Трябва да се молим някой умен човек да измисли лекарство, ваксина или нещо, което може да го спре. Дотогава с него ще си играем на котка и мишка.
- Какво искаш да кажеш на хората, които не вярват в съществуването на коронавируса?
- Молете се да не го видите, защото е много грозен и изключително коварен! Възможността да не успеете да го преборите, е много голяма.
- На какво те научи работата ти като доброволец в Ковид отделение?
- Търпение и надежда. Станах доста по-търпелив. Аз съм импулсивна личност, поддавам се на емоциите, но там се научих да се владея повече. Молих се за много хора в отделението, за да оцелеят. За жалост, някои не успяха, но други, които изглеждаха безнадеждни - оцеляха. Радвам се за всички, които успяха да се излекуват и бяха изписани от отделението.
- Това, че си спортист, доколко ти помогна, за да издържиш толкова дълго време?
- Ако нямах физическа подготовка нямаше да се справя. Бях месец и половина постоянно там и може да ме разбере само човек, който е преживял същото.
- Битка или война с неизвестен враг би нарекъл случващото се?
- Война, абсолютна война, тотална война. В Ковид отделението без да преувеличавам ви казвам, че е като на война. Когато дойдох тук, бях подготвен точно за най-лошото.
- Успя ли да станеш приятел с някои от хората, с които работеше?
- Почти с всички. Уважавам и обичам всички - лекари, сестри, санитари. Изключително съм благодарен за възможността, която ми дадоха - да работим заедно. Дадоха ми шанс да бъда на първа линия срещу коронавируса. Екипите от лекари, сестри и санитари в болницата са вашата армия, която се бори с един реално съществуващ враг. COVID-19 успя да парализира целия свят. Тези хора считам за национално богатство с всичките им силни и слаби страни. И думите ми не са преувеличени. Всичко това видях с очите си.
- Би ли се върнал отново да работиш като доброволец в болницата?
- Бих се върнал и то, без да се замислям. Сега обаче трябва да възстановя и пораженията, които ми нанесе вирусът в спорта. Мисля, че децата, които тренирах, също имат нужда от мен. Искам отново да се занимавам и с пчеларство. Искам да направя толкова много неща. Едно от най-големите ми желания е да чуя, че са открили лекарство срещу COVID-19. Ако това се случи, всичко, което преживяхме като общество, ще остане само като един лош сън.
- Какъв урок за теб беше всичко, което ти се случи?
- Урокът е не само за мен, а за всички. Аз научих, че когато човек се сблъска с нещо такова, става по-добър. Научих се да бъда по-добър човек. Това е най-важният ми урок! Животът прави с нас, каквото реши, и единственият ни избор понякога е да стиснем зъби и да се борим, както го правим сега със коронавирусната болест.
Интервюто е дадено пред МБАЛ-Пазарджик, заглавието е на „Знаме”
