Навършиха се 90 години от рождението на големия ни литературен критик
Проф. Милена Цанева навърши преди дни 90 години. Големият ни литературният ни критик Милена Цанева е широко скроен човек, винаги отворен, и със завидна доброта дарява щедро всичко, което е натрупал като знание, култура и духовно присъствие. От десетилетия проф. Цанева е свързана и сродена с Пазарджик. Посещавала го е неведнъж за срещи с учители по литература и други интелектуалци, винаги е помагала на местната културна общественост да е „в курса” на съвременния литературен процес. Често оживяват в паметта ми нейните въодушевени беседи в Младежкия ни дом,
организирани от безупречната й обожателка Мария Иванова – експерт по литература
в Регионалния инспекторат на МОН в града ни. Мария пътуваше с години из нейния житейски и творчески път, и успя да го обогати с една разкошна „Анкета с Милена Цанева“. Тя има изключително важна заслуга за приобщаването на голямата литературоведка към нашия град. Плод на нейните благородни усилия са незабравимите плодоносни срещи с възпитаници, Колеги и целокупната ни културна общественост. Дълбоко проникновената аналитична мисъл на Милена Цанева грабваше и покоряваше винаги властно аудиторията в препълнените салони. Нейните оригинални виждания ни отвеждаха към нови, неподозирани интерпретации върху художествено-естетическата и идейна същност на Вазовото творчество, оценки и изводи, които я извисиха
на пиедестала на най-големия вазовед в родната ни литературната история
Всичко това ме респектираше към проф. Милена Цанева и дълго време не се решавах за разговарям с нея на живо, въпреки че съм я срещал неведнъж по улиците на София и в нашия град. Но това стана на 9 юли 2000 година в Сопот, където се отбелязваше по подобаващ начин 150-та годишнина от рождението на патриарха на българската литература. Проф. Цанева беше удостоена за поредния носител на националната Вазова награда. Заслужено признание, макар и позакъсняло. Тогава в програмата на юбилейните тържества беше включена и премиерата на нейната нова книга „Патриархът“. Това юбилейно издание беше представено от Йордан Каменов – директор по това време на Националния литературен музей в столицата. Порази ме литературната и общокултурната ерудиция на авторката, удивителната й скромност и покоряващото удоволствие да общува с публиката и хората навън. Внимателно и изчерпателно, с уважение, без каквото и да е себеизтъкване, тя отговаряше на въпросите на многобройните си събеседници. Изчаках да се поотдръпне и стихне голямото стълпотворение около нея и се осмелих да я заговоря. Веднага усетих топла и покоряваща учтивост. Възползвах се от случая и споделих идеята си за интервю с нея. Тя благодари за проявения интерес, прие на драго сърце идеята и ме покани да й гостувам след двадесетина дни у дома й в София.
И в един горещ юлски ден на 2000 година се озовах в нейния гостоприемен дом на ул. „Оборище“ 92
На входа привлякоха погледа ми две паметни плочи на покойните й родители – на академик Георги Цанев и поетесата Бленика. Усетих, че се докосвам до къща, която е съхранила в скъпоценната си тишина едни от най-интересните спомени и неотекнали страници от най-новата ни духовна история. Силно ме впечатли домашната обстановка. Напомняше малък литературен музей. И потънахме в разговор. И само с какъв възрожденски пиетет проф. Цанева говореше за дългогодишните си съприкосновения с необятния и съблазнителен свят на големия Вазов. Изборът й да ориентира още в зората на творческата си младост своите търсения към първородния син на баба Съба от Сопот дължи на баща си. Той й препоръчва да насочи изследователската си дейност към автора на „Под игото“. И за най-целесъобразно й предлага да се заеме с все още непроучения, но важен за културно-историческото ни наследство период от престоя му в Пловдив след Освобождението. Сетне тя сама ще почувства, че е тръгнала по един твърде благодатен път, който ще й позволи да попълни немалко бели петна в отечествената ни литературна история.
В онзи юлски ден успях да направя и първото си интервю с нея, което вестник „Знаме“ в Пазарджик онаслови
„Вазов е море, което не мога да преплувам цял живот“
И наистина проф. Милена Цанева, първа в родното ни литературознание преоткри и преосмисли много важни, недостатъчно забелязвани и анализирани от родната ни литературно-критическа мисъл моменти, както в лириката, така и в белетристиката му, оценявайки високите достойнства на тяхното национално звучене.
Така се сложи началото на едни близки, много човешки и творчески отношения с нея и прекрасния й съпруг Иван Пенев, който също бе сроден с белия лист. Двамата са идвали на мои премиери в Столичната библиотека, посещаваха и Пазарджик за участие в творчески срещи с местната културна общественост. И днес, изкачила вече билото на 90-годишната си възраст, проф. Милена Цанева не напуска творческите коловози на скъпата й българска литература.
А в началото младата Милена Цанева е заредена в същия този свой бащин дом с възрожденски устрем и трудолюбие. Завършва блестящо 6-та столична девическа гимназия през 1949 година, а четири години по-късно и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Солидната й подготовка по специалността й отрежда място в една тригодишна аспирантура, след което поема пътя на асистент, а не след дълго оглавява и катедрата по българска литература в авторитетната ни Алма матер.
В продължение на 20 години преподава и ръководи с много любов обучението в тази катедра,
за да остави незаличими спомени в паметта на стотици свои студенти, които и днес говорят с възхита и преклонение за някогашната си незаменима преподавателка. Впечатлени са от неизчерпаемите й обич, внимание и ерудиция.
Милена Цанева обаче не е човек, който може да се побере само в ограничените рамки на преподавателската дейност. Още в младите си години на професионално съзряване се заема със задълбочена изследователска работа. Твърде млада, от 1954 г., започва да сътрудничи на специализирания печат с литературно-исторически и литературно-критически статии и рецензии. Неукротимото й творческо мислене ще я доведе през 1961-а до първата й по-сериозна творческа рожба – литературно-критическия й очерк за Светослав Минков – произведение, с което защитава успешно и кандидатска дисертация.
Тази първа безспорна сполука има, разбира се, и своите дълбоки корени, в годините на ранното й увлечение в областта на историческата и художествената ни литература. Още в крехката си младост ученолюбивата дъщеря на Георги Цанев
се престрашава, застава пред белия лист и пише първите си статии, посветени на Васил Друмев и Захари Стоянов,
които скоро оживяват по страниците на в. „Народна младеж“. Когато говорим обаче за литературните й увлечения, не бива да ги свързваме само с атмосферата в семейството, където често гостуват Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Ангел Каралийчев и други някогашни наши литературни знаменитости. Още в началото доста насърчаваща е например подкрепата на Драгомир Асенов, който публикува нейни статии в сп. „Родна реч“. Да не забравяме и ролята на Ефрем Каранфилов, някогашен главен редактор на сп. „Пламък“, той я кани настойчиво да сътрудничи и помества нейни статии за Вазовите „Немили-недраги“. А през 1955 година по повод 105-та годишнината от рождението на Вазов и в колоните на в. „Народна младеж“ се появява с една твърде емоционална статия за него, озаглавена „И с таз земя се радвах и болях“.
Милена Цанева и съпругът й Иван Пенев
„Аз много обичах Вазов – споделя тя –
и просто любовта ми към него ме караше да се занимавам с неговия живот и творчество
Затова приемах с удоволствие всяка поръчка, свързана с него. Затова и често ме търсеха.” Неслучайно следващото заглавие, което се появява през 1965 г., е сборник от литературно-критически статии и се казва „Из поетичния свят на Иван Вазов”. Година по-късно, следвайки бащиния съвет, тя се представя пред читателската ни общественост с поредното приносно томче – „Иван Вазов в Пловдив – 1880-1886“. В тази насока особено плодоносни за нея се оказват 20-те години научно-изследователска дейност в Института по литература при БАН. Така се раждат книгата й „Иван Вазов“ /1973/, претърпяла няколко преиздавания, подобрени и допълнени с нови данни за поета, „Роман Ивана Вазова „Под игом“ /Москва, 1975/, „По страниците на „Под игото“/1976/, „В търсене на героя. Иван Вазов на прелома между две епохи“/1979/, „Иван Вазов. Поетически път“/1992/ и други приносни творби. Без да се откъсва от примамливата атмосфера на Вазовото творчество, с което се е сродила вече безвъзвратно, Милена Цанева се старае да не изпуска и случващото се в текущия литературен бързей. И впечатленията си от старателните си аналитични наблюдения споделя в немалко свои произведения – „Профили и етюди“/1968/, „Писатели и творби. Избрани произведения“/1980/, „поет и общество“/1985/, „Автори, творци, проблеми“/1990/ и др.
Мислите й обаче не могат да се освободят от магнетизма на Вазов.
И неведнъж слага акцента върху достойнствата на негови недооценявани творби,
някои от които са захвърлени едва ли не пренебрежително в прашасалите архиви на литературната ни история. Така ни връща към незаслужено анатемосаната му от литературната критика „Нова земя“. И открива, че за този роман е писал още през 30-те години на миналия век академик Петър Динеков. Интересна статия е публикувал навремето за романа и академик Михаил Арнаудов. И двамата ни учени оценяват по достойнство романа, даже Арнаудов му дава много висока оценка. Авторката и днес не може да се съгласи с позицията, както на неговите отрицатели, така и на неговите хвалители, но полага усилия, за да може „Нова земя“ да заеме своето подобаващо място в творческото развитие на Вазов и в родната ни литературна съкровищница. В това ни убеждават и нейните статии и предговори към новите издания на романа. За съжаление, намират се все още хора – наши съвременници, които
подхождат доста спекулативно в угода на определена политическа конюнктура
Милена Цанева обаче споделя безрезервно разбирането на проф. Иван Шишманов, който още през 1920 година говори за Вазова епоха в генезиса на отечествената ни литература. „Макар че, заявява тя, през 80-те години на 19 век твори и писател като Захари Стоянов, но той пише повече мемоарно-биографична литература. А Вазов както признава и неговият критикар д-р Кръстев, „създава национална литература в миниатюр: той опитва перото си във всички литературни жанрове и в такъв смисъл й се струва, че първото десетилетие след Освобождението е наистина Вазово, а двете следосвобожденски десетилетия до голяма степен са Вазова епоха – преход между възрожденската и модерна литература, чието начало слага кръгът „Мисъл“ на д-р Кръстев.
Продрум ДИМОВ
