Ако ме поканят за изложба в родния ми град, ще събера експозиция
Радослав Коцев е поет и художник, роден в Пазарджик и живеещ в Пловдив, добре познат на ценителите на изящната словесност и изобразителното изкуство. Перото, четката и мисълта му бягат повече по светлините и отраженията, отколкото по сенките. Но нека го поканим да се представи на тези, които не го познават
- Кой е Радослав Коцев – Даро?
- Ще си позволя този път да бъда многословен и да Ви разкажа една случка. Когато бях петокласник в училище „Георги Димитров“ (днес „Проф. Иван Батаклиев”), учителката по литература (тогава другарката) ни беше дала за домашна работа три въпроса, на които трябваше да напишем „отговор на литературен въпрос“. Формата представляваше следното: Отговор на въпроса с едно изречение, а след това да го доразвиваме и обосноваваме в съответствие към автора и литературното произведение. На следващия урок аз трябваше да изляза на „черната дъска“ и да прочета своето домашно. Излизам уверено и започвам да чета първия въпрос, съдържащ се в едно изречение. Отговарям, също с едно изречение и продължавам към следващия. Отново – отговор с едно изречение. На третия въпрос – същото положение. „Другарката“ ме погледна с възмущение и с нескрита ирония ме прониза: „И само това ли!?” „Да, отговорих спокойно, мисля че е достатъчно”. Струва ми се, че тази случка е показателна за бъдещото ми развитие на художник, както и за човек изразяващ се в стихове. А именно – непрекъснато да се уча как да откривам и как да премахвам излишното, да не преработвам нещата, кое да оставя като достатъчно и т.н. Или с други думи – по свой индивидуален вътрешен инстинкт да изграждам в себе си мяра, лишенa от бъбривост. Занимавайки се десетилетия с вълненията в изкуството, развих уважение към твореца с изтънчен вкус, към онзи, който е извършил помирение в себичността си. Да, трудна работа. Но затова и рядко срещана.
Приложният дух не робува на лично местоимение – когато е свободен, разбира се.
Вие ме питате: Кой е Радослав Коцев – Даро?
Ами, просто, Радослав Коцев е един смален човек.
А Даро е… който побра целия му живот в три реда и ги дари на всички:
„Смалих се до човек,
докато
растях до свобода.”
- Преди 7 години в ХГ „Станислав Доспевски” в родния си град представихте първата си стихосбирка „Изваяна от скреж любов”. Какъв спомен пазите от този ден? А от Пазарджик? Какъв поетичен път изминахте оттогава до днес?
- Да си призная честно, до въпросното събитие не бях изпитвал подобно неудобство – да стоя „разголен“ пред осветяващите ме лица от картините в „Портретна зала“ на ХГ „Станислав Доспевски, пред очите на семейството ми и роднините от Пазарджик, си беше изпитание. Но същевременно бях и благодарен на тази човешка топлота, която постави ръцете си върху рамене на завърналия се в родния му град.
Оттогава се постави традицията – премиерите на следващите ми две стихосбирки се случиха именно тук. След това, керванът на представянията продължи да очертава своите републикански окръжности – София, Варна, Бургас и Пловдив.
- Кое Ви вълнува в живота?
- Вълнува ме и мога да се вдъхновявам от всичко в абстракцията – приложен живот. Както и от неговото невидимо творение – неограничимата човешка душа. Естествено, не би могло да има сътворяване, ако нямахме благословията на съзидаващата сила – любов. Да, имаме произведения, но имаме и произведения на изкуството. Човекът отвътре не спира да броди, да се търси бродейки в подобието, вдъхнато му от Създателя като изключителен акт. В този смисъл, вълнува ме духовното, което е свидетелство за жизненото, а не просто оцеляващото като материална неизбежност.
- Коя е Вашата муза в поезията?
- Ще отговоря с перифраза от един стих на Кръстьо Раленков –
моят редактор: „еколог по душа е сърцето – едничката муза си пази”.
- Готвите ли нова изненада за любителите на поетичното слово?
- Вероятно се намирам в период, в който искам да изпитам онова, което вече съм измислил и сътворил. Все по-често усещам липсата от близостта на приятелите ми и навярно това е причината да оценявам срещите ни все по-високо. Есенцията от такава споделеност е родила едни от любимите ми стихотворения. Единакът не е самотник – той има нужда от повече общение, от повече красота. Надявам се, че ме разбирате правилно – нямам предвид вълк, а отстранения и внимателно наблюдаващ творчески дух, който ще дочака срещата с душата, за да се оплодят думите и да се роди словото.
- Освен към поезията посягате и към четката, от кога е любовта Ви към рисуването?
- Аз съм просто художник – роден художник. Писането на стихове приемам като друго изразно средство за пресъздаване на образи и състояния, на което се посветих през 2010 година. Преди това не съм драснал и ред. Но забележете, каква сила има провиденцията! Не бях рисувал 22 години и, когато бях призован в руслото на словесността, ръка за отказ нямах, нито воля за бягство. Преживях нощта на „това няма нищо общо с поезията“ и осъмнах отново в деня на изобразителното изкуство. Писането отключи позабравените дарби и започнах да рисувам с акварел. Стиховете ги оцветявах и разреждах с вода. Изобщо – пих светлина!
За шест години издадох три стихосбирки – „Изваяна от скреж любов“ 2013, „Сказание за единак“ 2015, „Небето не понася лично местоимение“ 2018, и открих четири изложби. От последната – „Светлини и отражения“ 2019, представям на Вас и вашите читатели няколко акварела.
- Обичате въздушността и виталността на акварела, кои са Ви другите любими техники?
- От 1991 година до сега не съм използвал друга техника, освен с едно изключение – „Свободни коне“, платно/акрил.
- Къде могат да се видят Ваши живописни платна и смятате ли да ги покажете в изложба в Пазарджик?
- За съжаление, няма как да покажа свои картини, защото почти всички са притежание на частни колекции или на мои почитатели. Бих могъл да събера една обща експозиция, възможно е и да създам нещо ново, но предпочитам първо да е поканата. Досега съм откликвал на всички предложения.
- Къде е пресечната точка на живописта и поезията за Даро?
- При мен поезията и живописта имат своя специфична волност – носят се по вълни, отдалечават се една от друга, приемат меки очертания, понякога се доближават плавно и вървят рамо до рамо… И двете обичат проветриви брегове, обемите от въздух с разреден кислород, както и сърдечните домове по долините. Сигурен съм, че кръвните им потоци не се пресичат, а се събират на вадички в една река и продължават до вливането и разтварянето в океана… където Мъдростта, подала им е знак:
„…че все по-малки стават казаните думи
и все по-стръмен жестът да си долина.“
- В рода Ви има ли други майстори на словото и на живописта?
- Не, няма. Според мен, генетиката е доста компрометирана в това отношение. Но съм свидетел на майсторлъка, на дарбата на моите родители и сродници да живеят живота си просто и автентично т.е. истински. В паметта си съхранявам една непреходност – пожелание, което съм приел от майка ми и баща ми като завет: „Винаги да остана така непримирим към създаването на хубавото, разбираемото и трайното.“
- Кой е кръстникът на прозвището Ви Даро и ако е анаграма, какво анаграмно в живота край Вас виждате?
- Даро си е мое въображение и дело. За първи път се появи около 2006/2007 г., когато с моя приятел Елеан правехме вино – имахме запазена марка на винарската ни къща – „ДароНалее“. Сами можете да откриете анаграмата на Радо/Елеан. През 2010, “daro” се появи като мой „ник“ в сайта за нова българска Художествена Литература – ХуЛите, където и до днес публикувам своите стихотворения. Той имаше предназначение да разграничи пишещия от рисуващия Радо. С годините обаче, припокриването се задълбочи и започнах да подписвам картините си с Даро. Искам да кажа, че не е замислян като прозвище.
Дали ще я дочакам просияващата бъдност – Дар, не е въпрос на време, а въпрос на обич.
- Имате ли си хоби?
- В годините, какво ли не съм опитвал – от развлекателния до екстремния туризъм, от конната езда до гмуркането в морето, от корабомоделизма (ветроходните яхтени модели) до риболова, събирането на билки и гъби…
Но огромната ми страст си остават ските! По снежните писти на България, Италия и Франция съм абсолютна „откачалка“.
- Наричат Ви пловдивски поет и художник – защо не пазарджишки?
- Дрехата на регионалното, националното, съюзническото е твърде тясна за мен. Във всеки миг ние можем да бъдем навсякъде и никъде. Съгласен съм, че за динамиката са много важни равнините, отправните точки, полюсите и импулсите, но за целостта е ценен всеки отделен миг. Понякога един миг об-ема, обхваща и може да създаде цяла една епоха.
„Да бъде Светлина“, не е само мигновение, нали!
И така, скрояванията не ме вълнуват – ефимерното единствено ме прави цял.
Пенка МИХАЙЛОВА
