Други Пазарджик

Наш земляк играл на „турне” с Пеньо Пенев негова пиеса

  10.05.2020 08:44             
Наш земляк играл на „турне” с Пеньо Пенев негова пиеса

90 години от рождението на големия поет

Спомените на Георги Маратилов ни показват „любимия чудак” от казармата в Ямбол и в Елхово

Вчера, 7 май, се навършиха точно 90 години от Рождението на Пеньо Пенев. Имах удоволствието преди време да разговарям с един наш земляк, който е служили с него. И в разговора ни видях „поета с ватенката” през неговите очи като „любимия чудак”. Като недисциплиниран войник, успял да направи строгия и предсказуем казармен живот пъстър, интересен и наситен с много налудничави чудатости. Пеньо Пенев е бил, кажи-речи, колкото на плаца, толкова и в арестите или по кръчмите.

Но ето как го определяше Георги Маратилов, от село Лесичово:

„До войниклъка не бях чувал за него. За пръв път го видях в Ямбол през 1952 година. Там карах ШМС – Школа за младши сержанти. И един ден гледам прекосява плаца войник без поясок, разпасан, а подире му върви въоръжена охрана. Другарите ми забелязаха, че наблюдавам учуден тази неособено приятна гледка и побързаха да ми обяснят, че това е поетът Пеньо Пенев. Често бил удостояван с подобно „уважение” - бил скаран с дисциплината. След ден-два и мен ме вкараха в ареста, там го сварих и станахме особено близки с него, споделяхме си войнишките неволи, а за Пеньо те никак не бяха малко”, разказа ми Георги Маратилов. „От разговорите си с Пеньо разбрах, че

той е пацифист по убеждение и мразеше оръжията и насилието

И от други научих, че се отнасял небрежно към личното си оръжие, раницата си захвърлял. Често излизал в отпуск без билет, хващаха го комендантските и го карцираха. А път той само това и чакаше, чувстваше се спокоен в ареста, нощем пишеше там стихове. Маратилов признава, че войниците отначало не гледали с добро око на недисциплинирания войник. Но човешкото му отношение ги спечелило на негова страна. „Към всеки се обръщаше с думата „брат”, затова и никой не му връцваше кусур. А като разбраха, че пише стихове, започнаха да се отнасят с него дружески, обикнаха го и му прощаваха за пренебрежителното отношение към службата. Спомням си, че в Елхово, където го преместиха по наказание в нашето поделение, стана любимец не само на войниците, но и на някои командири.

Стихове нахвърляше постоянно – на листчета, на цигарена кутия,

в тетрадка, която криеше под куртката, се оказаха респектираща сила. Това като че ли възпираше някои началници да го гонят и наказват, а и сам той май вече беше хванал шия от навикване и наказания. И по-голяма част от времето си прекарваше в ареста. На мнозина не правеше впечатление, че не спеше в леглото си. Често нощуваше в чужди легла, хранеше се с каквото намери. Обаче другарите му никога не го оставяха да гладува. Навсякъде беше гонен, навсякъде приет от приятели. Дарованието му застави и командването да го цени и да го използва за културното разнообразяване на живота на войниците, каза ми Маратилов и подчерта огромната роля на заместник-началника по политическата част капитан Жечев, който заповядал никой да не се занимава с Пенев.

„Капитан Жечев взе Пеньо под своя закрила и го привлече за пръв помощник

о културно-масовата работа в поделението ни. Капитан Жечев беше невероятен педагог и успя да отклони Пеньо от обичайните му пороци, поне донякъде. Спомням си, че Пеньо написа една пиеса, в която беше и сценарист, режисьор, актьор. И понеже в пиесата участваха повече действащи лица, покани и нас, няколко среднисти. И заедно с Богдан Михов от Пазарджик, Спас Начев, мой селски, който свиреше на цигулка, да играем с него. Представихме се с голям успех най-напред в Елхово.

След това станахме първи на войнишкия фестивал на дивизията в Ямбол

както и в прегледа на художествената самодейност, организиран от Трета армия в Сливен. Класирахме се да участваме в националните общоармейски прегледи, но настояха да се коригират някои неща от съдържанието на пиесата. Пеньо обаче категорично отказа да стори това и не заминахме за София. С Пеньовото участие станахме доста популярни и почнаха да ни търсят за програми от селата на Елховска околия и от Ямбол. За Пеньо и за литературно-творческата му дейност се заговори не само сред войниците, но и сред цивилното население. Това го стимулираше и той нахвърляше почти всеки ден по някое стихотворение на каквато хартия му попадне. И ако нещо не му харесваше, го късаше и захвърляше. По навик носеше винаги тетрадка, тефтерче и молив със себе си. И щом му хрумнеше нещо, веднага го записваше.

Беше си завоювал голям авторитет с поетическото си дарование

И когато наближи да се уволнява, му предложиха да остане униформен в редакцията на вестник „Социалистически воин” – литературното издание на дивизията. Но той заяви: „Благодаря за доверието. Но аз не съм за армията. Оставете ми да си вървя по моя път. Хубав, лош, аз съм си го избрал и ще си тегля житейския жребий.” И когато захвърли завинаги войнишката униформа, той не забрави да се обади и да си вземе довиждане с капитан Жечев, който пръв оцени най-високо големия му талант, спаси го от преследванията на ограничени хора под пагон и му създаде условия за творческо развитие”, разказа ми Георги. За него Пеньо Пенев е „рядък човек”, „небрежен към себе си, който не връзваше кусури към останалите, ако не бяха изрядни”, но в същото време „много хуманен”, „с толкова силно развито чувство за справедливост”, „чужд на всякаква дребнавост, широко скроен човек, който се раздаваше, а егоизмът беше вън от неговото поведение”. Макар че понякога поетът в униформа правел и глупости като „се нафиркал”.

„Публикуваше често стихове във военни издания и като получеше хонорари, събираше веднага приятели и всичко се изпиваше на маса до стотинка.

По принцип не сядаше на маса никога сам, търсеше компания

Щом видеше познат или непознат да влиза, махаше му дружелюбно с ръка: „Брат, ела тука!”… Георги Маратилов разказваше как веднъж Пеньо Пенев пил заедно с някакъв старец по време на градска отпуска. От кръчмата продължили пийването в дома на възрастния човек, но по едно време Пеньо го набил. На сутринта не помнел нищо, но дядото го дал под съд. За случая се разчуло не само в поделението и в Елхово, но и в Ямбол, а за него научил и командирът на дивизията, който настоява войникът да получи най-сурово наказание, защото петни армията. И тогава капитан Жечев се вдигнал и отишъл при бития старец. Поднесъл му извиненията си и му обяснил какъв голям (и чудат) поет е Пенев, молейки го да оттегли жалбата си като прояви благородност и да не му съсипва живота. И домакинът се съгласил.

„Такъв човек беше капитан Жечев. Заради такива командири като него бяхме готови живота си да дадем”,

Възкликна спонтанно тогава в разговора ни Маратилов. Разбира се, стана дума и за момичетата. И за мимолетните „любови” на големия наш поет редом със силните и вдъхновяващите му влюбвания.

„Честите рецитали на Пеньо бяха му изградили страхотен авторитет, особено сред момичетата, които привличаше като магнит… Немалко от представителките на нежния пол усещаха в него надарения поет и търсеха интимното му приятелство. Това се случваше обикновено по време на младежките забави...” Понякога обаче алкохолът изигравал лоша шега на големия наш поет. Така веднъж опиянен в компанията на момиче му предложил да се оженят същата вечер. Щастливата девойка мигом се съгласила и отвела у дома си униформения поет. Радостната вест отключила шумна веселба.

На сутринта обаче „зетят” се събудил, чудейки се какво прави тук

И се измъкнал от къщата без да си вземе довиждане с „годеницата” си…

След казармата с блудния син от Добромирка Георги Маратилов се видял още веднъж.

„Беше есента на 1956 година. Учех вече в София. Един ден вървя замислен по „Раковски” и изневиделица се появи къдрокос младеж, облечен в бял шлифер. Щом ме зърна и се спусна към мен да ме поздрави като ме прегърна. За миг се почувствах като замаян от тази приятна изненада. Веднага ме попита какво правя тук и ми заразправя своите одисеи. Скитал бездомен по улици и кръчми. Имал квартира, с намерение бил да се установи на работа в София. Обикалял по редакции, издателства, но парите, които му давали, не стигали за нищо.

Въздухът направо не му достигал в София,

смятал да я напусне и да си търси късмета в Димитровград. Видя ми се доста тъжен, обезверен, неоценен и отчаян. Разделихме се с пожелание за по-добро бъдеще. Повече не се видяхме. Останах дълбоко потресен като видях съобщението за самоубийството му… Жалко, че България загуби през април 1959 година един от най-талантливите си млади поети”, приключи разказа си Георги Маратилов. На снимката са Георги, Пеньо Пенев, Манол Бангеев от Мало Конаре, Спас Чардаков от Попинци, и лесичовците Спас Начев и Кръстьо Начев.

Продрум ДИМОВ

 

Бел. ред.:

И други наши земляци са служили с Пеньо Пенев и у всеки от тях Пеньо е оставил сходни впечатления с яркия си талант и чудат натюрел. Така например покойният наш колега – журналистът и краеведът от Ракитово Петър Гелин пък разказваше как като млад журналист навремето срещнал в Дорково потомствен овчар. Като разбрал, че насреща си има журналист обаче, Никола Пишотов, така се казвал овчарят, зарецитирал стихове. И се похвалил, че лично се познавал с поета Пеньо Пенев. Заедно били в казармата. И заразказвал, а Гелин чинно записал спомените:

„Служихме в един полк. Още в началото впечатление ми направи, че беше народен човек. При него нямаше надменност и горделивост. Аз свирех на гайда, той беше декламатор. Заедно участвахме в художествената самодейност в поделението. Сред войниците Пеньо беше известен като поет и всички го познаваха. Много обичаше литературно-художествените монтажи, сам си съставяше програмите и водеше репетициите.

Веднъж си беше отишъл в отпуск. Като се върна, го запитахме: „Е, Пеньо, кажи нещо от цивилния живот?” Той ни погледна, погледна, пък току рече: „Една вечер под лампи електрически срещнах аз комшийката Цветана. Тя постъпи стратегически, а аз постъпих нетактически и фактически атаката се провали!”

Друг път офицер от дивизията извика Пеньо да издекламира нещо свое. Ама да е нещо такова, дето е легнало на сърцето ти, казва му. И Пеньо си каза това, което му тежеше:

 

„Ей, горо ле, горо стара,

няма ли за Пеньо цигара?”

 

Офицерът извади кутия цигари и му я подари. Пеньо пушеше много и много кашляше.

В казармата пишеше много стихове. Пращаше ги в София и там му ги отпечатваха. Пишеше много, но и много късаше. В написаното, ако нещо не е в ред, ще го скъса и какво прави, какво чини цяла нощ, той си знаеше, но на сутринта ще е написал всичко наново и то много по-хубаво”, обрисувал образа на големия поет овчарят пред Петър Гелин.

„Знаме”


Свързани
Последни новини
Анкета

Ще пуснете ли детето си на градина след 1 юни?


Резултати
Обяви

ТЪРСЯ ДА ЗАКУПЯ АПАРТАМЕНТ ДО 60 КВ.М.,ЦЕНТЪР, БЕЗ ПОСРЕДНИК, 0895 813 166

ТЪРСЯ ДА ЗАКУПЯ АПАРТАМЕНТ ДО 60 КВ.М.,ЦЕНТЪР, БЕЗ ПОСРЕДНИК, 0895 813 166

ДАВАМ  ПОМЕЩЕНИЕ  ПОД НАЕМ В С. ДИНКАТА, ПРИГОДЕНО ЗА АПТЕКА, 0895 813 166

ДАВАМ ПОМЕЩЕНИЕ ПОД НАЕМ В С. ДИНКАТА, ПРИГОДЕНО ЗА АПТЕКА, 0895 813 166

ТЪРСЯ ПРИЯТЕЛКА , ГЕНОФОНД  ТРАКИЙКА, ИТАЛИАНКА, ФЕЙСБУК : ANGELO SHUMAN , 0895 33 65 65.

ТЪРСЯ ПРИЯТЕЛКА , ГЕНОФОНД ТРАКИЙКА, ИТАЛИАНКА, ФЕЙСБУК : ANGELO SHUMAN , 0895 33 65 65.
Всички