„Музеи” на музиката и на овчарския занаят е експонирал маестрото с прякор, дошъл от змийско ухапване
РАКИТОВО. Маестро Никола Янев-Чоли е едно от музикалните лица на родния си град. Завършва специалността „Акордеон” в полувисшия Естраден отдел на Българската държавна консерватория, сега Музикална академия в София, а по-късно и Висшия музикално-педагогически институт, сега Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.
Цели 38 години отдава на учителската професия – в основните „Свети Климент Охридски” и „Христо Ботев”, и в средното „Христо Смирненски”. Създава и ръководи десетки състави за деца и възрастни. Негови възпитаници са изявени изпълнители в областта на оперетното, народното и естрадно-популярното изкуство. Изявява се като диригент и композитор.
Носител е на държавни отличия на Министерството на културата: Златен сфинкс със сребърен ритон (2008 г.) и Златен век (2017 г.). Последната награда „Сладкопойна чучулига” за втори път му бе връчена миналата година.
В необичайната обстановка на извънредното положение заради коронавируса с музиканта разговаря наша репортерка.
- Г-н Янев, епидемията успя ли да постави под карантина мечтите на твореца?
- Духът на човека не е подвластен на злото, па било то и опасната болест. Винаги се намира изход. Използвам времето на изолация за полезни неща, отлагани с години точно заради малкото свободни дни. Следвам максимата: „Всяко зло за добро!”, както добре го е казал народът. Доброто за мен е да направя нещо важно в професионален план и да осъществя идеи като диригент и автор на песни.
А дотогава слагам в порядък богатия си музикален архив, събиран повече от 50 години. Той включва не само записи, а и грамофони, магнетофони, видеа, камери, киномашина за неми филми, разнообразна аудио-визуална техника и още много неща. Трудно се разделих с някои от тях. Тези, които запазих, са подредени по време и значимост с възможност за по-лесно ползване. Дейността бе изключително трудоемка, но важна.
Скоро се надявам духът от затворената бутилка да изскочи образно казано и културният живот да продължи с нов репертоар и подготовка за изяви на певческите групи. Предстои да издам компактдиск със 70-минутен запис на 21 песни, изпълнени от ръководени от мен състави.
- Кога музиката Ви докосна за първи път?
- Бях на 5 годинки, когато ме омагьоса музиката на Детския духов оркестър на училище „Свети Климент Охридски”. Щом засвиреше, го следвах от школото до площада на града. А в пети клас вече бях част от него. Ръководител бе Тодор Вандев. Там свирих на тромпет.
Родителите ми Михаил и Зоя Яневи, оценявайки любовта ми към музиката, ме записаха в кръжока по акордеон към читалище „Будилник”. Водеше го също Тодор Вандев. Инструмента купихме от Пещера и с него акомпанирах училищния хор.
Бях осмокласник, когато „колеги” ме поканиха да свиря на сватби в Ракитово и Пещера. Оттогава се влюбих в народната музика. Научих се на тънкостите как се свирят хора, как се прави подбор на песни от богатите фолклорни области на България. Купувах занаята от всеки музикант. Свирихме на войнишки изпращания, на кръщенки и други тържества. По-късно постъпих в състава на читалищния инструментален оркестър, а като войник разпъвах меха с колеги в казармата по различни поводи.
Обожавам акордеона, който вече над 60 години държа здраво в ръцете си. Отдават ми се и медните, и дървените духови инструменти. Тъпанът също не ми отстъпва.
- Създател и ръководител сте на десетки Ваши състави.
- Така е. Започнах като млад учител и в основното „Свети Климент Охридски” сформирах духов оркестър, тригласен хор, вокална група „Славянка” и детски народен оркестър. Работата с изявени солисти ми носеше истинско удовлетворение и радвахме публиката. За разлика от днес учениците с радост се включваха в извънкласните училищни форми. Нямаше ги компютрите и телефоните, които сега не падат от ръцете им. През 1977 – 1979 г. с ученици поставих две оперетки – „Русалка” по музика на Александър Райчев и „Кривата пътека” на композитора Димитър Петков. Духов оркестър имаше и в Трудово-възпитателното училище „Максим Горки”, а фанфарен оркестър – в климатичната, сега оздравителната гимназия „Христо Смирненски”.
- Имате ли самочувствието на откривател на детски музикални таланти?
- Колкото и нескромно да звучи, да. Съставите „Пионер”, „Здравец”, „Цвете”, „Славянка”, ромският „Джипси Ритмика” изваяха прекрасни певци и музиканти. Голямата гордост за мен и Ракитово е Катерина Тупарова – примата на Оперетния музикален театър „Стефан Македонски” в столицата. Тя започна музикалната си кариера още в четвърти клас като солистка на вокална група „Славянка”. Изпълняваше и главната роля в споменатите детски оперетки.
Двама мои възпитаници – Емил Ганев и Илия Андонов, са майстори на акордеона и преподават музика в училища в града. Ученикът ми по тромпет Борис Таслев сега е сред най-добрите контрабасисти в джаз-формации. Сашка Хъртова от ромското училище е солистка в известния оркестър „Рико Бенд” с изяви в България и чужбина.
Продължавам да обучавам в народно пеене Гергана Благоева в седми клас и четвъртокласничката Мария Гивечева, за която „Знаме” вече писа. В престижни фолклорни фестивали и конкурси двете момичета печелят златни медали.
В родния си град ръководя фолклорна група „Горски здравец” към пенсионерския клуб и на армъните „Кънтиклу носту” („Нашата песен”) – етноса, към който принадлежа, с участието на изпълнители и от Велинград. Ръководя и група за стари градски песни в Костандово. През диригентската ми палка е преминал и Градският духов оркестър, за разпадането на който искрено съжалявам. Благодаря на участниците в групите, че ми повярваха и ми се доверяват.
- Освен музикант, педагог и диригент, сте и композитор. Кое е последното Ви авторско произведение?
- В репертоара си имам авторска музика, обработка на песни и други. Най-новата ми песен „Потомки” е по великолепния текст на ракитовската поетеса Христина Димова, печелила неведнъж първи места на фестивала „Пирин Фолк” в Сандански. Изпълняват я двугласно Мария Гивечева и Гергана Благоева. Естествено, публиката бурно ги аплодира.
- Имате ли други музиканти в семейството?
- Първо искам да благодаря на съпругата си Мария за подкрепата. Тя е първият слушател и критик на всичко, което правя, и една от певиците в армънската група „Кънтиклу носту”. Дъщерите ми Зоя и Михаела до седми клас свириха на пиано в школата на Стоянка Енчева във Велинград. Зоя продължи с пиано в музикалната паралелка в гимназия „Георги Брегов” в Пазарджик. После завърши Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. От години семейството й живее в Чикаго, САЩ. Там преподава музика в местно училище, а в българско ръководи детски хор. Със съпруга си Георги Минков в дует разнасят родната песен сред българската общност в американския град и не само.
- Хобито Ви е да събирате предмети с етнографска стойност. Защо го правите?
- Няма по-хубаво от това да съхраниш предмети от бита и традицията във фамилията си, занимаваща се с овцевъдство. Дядовците ми са притежавали стада от по над 300 животни. В специален кът до дома ни са подредени в своеобразна експозиция предмети, свързани с овчарския занаят. Сред тях са ведро за доене на мляко, гюм за съхранението му, гега, ножица за стрижене на овцете (кръклиги), ченгел за дране на животно, дървен копан (чук) за набиване на колове за егреците (заградено пространство за стадато), медни хлопки, бъклица за вода, дървено корито за бъркане на брашно, дармон (сито) и други.
Интересни са и предметите от селския бит – стан за тъкане с всичките му части, сърпове, две хурки, кобилица за носене на менче с вода, стар фенер, кантарче, свредел за дупки в дърво и още много неща. Важно място в двора заема скулптура с изработени на нея рога от мъжко животно в стадо на овце и кози с авторка ракитовската художничка Дора Балинова.
- Как така Никола Янев е разпознаваем с прозвището Чоли?
- Нося прякора си още от пети клас, та и до днес. Чоли ме нарече мой съученик при игра в двора на училището. Името Чоли е краткото на думата „чолак” – от турски, означава нещо, на което му липсва началото. В случая става дума за прадядо ми Яне, който след ухапване от змия отрязва част от пръстта си. След тази случка хората вече го знаят като Чолак, а аз съм Чоли – кратко и ясно и не може да се сбърка...
Пенка МИХАЙЛОВА
