В празника с уклон към левите движения има смисъл, но ние нямаме търпение да влезем в лявата лента
Задава се кавалкада от почивни дни и начело е днешният Първи май. Днес голяма част от света чества Деня на труда и международната работническа солидарност. Очаква се много страни да отбележат обществените и икономически постижения на организираното работническо движение, борбата за по-голяма държавна защита за работещите. Отделно това е и ден на левите движения. Заради коронавируса хиляди колони българи обаче са готови да влязат в лявата лента на магистралата и да дадат газ до дупка. Готови са да излязат на спонтанна манифестация, макар че повечето мразят и манифестациите, и манифестите и всякакви подобни маньоври. Сега искат да направят, ако не манифестация до Бяло море, то поне нормална опашка за дюнери. Просто защото е хубаво да съчетаваш думата „нормално” с думи като „излизане”, „разхождане”, „висене”, „по” и „опашки”. Ние започнахме да излизаме по парковете, но пак по ненормалния начин. Почиваме и работим ненормално.
Седим си вкъщи и ни обвиняват, че не работим, както преди ни обвиняваха, че седим, докато работим
Но ако говорим за работа, редно е да си зададем въпроса колко всеки от нас дава за общото благо на нацията. Защото работата може да е нормална или ненормална, но приносът към брутния вътрешен продукт е това, което трябва да натежи на кантара. А то ще натежи, когато всеки прави като хората това, което прави, и се стреми да се самоусъвършенства. „Момче, едни обувки да лъскаш, трябва с мерак да го правиш”, казваше в едно старо време един стар ваксаджия. Дали ще правиш шишета или ще ги пресушаваш и после ще даряваш всички бели мишки под масата на БАН, трябва мерак. Това последното в дните на извънредното положение го имаме. Меракът ни за работа сега е лъснат, та повече няма накъде.
Но има друг проблем.
Трудно е да се трудиш. В навечерието на Първи май коронавирусът и работодателите не ни дават да работим, а толкова искаме.
Безработните в Пазарджишка област главоломно растат всеки ден,
а вече писахме, че някъде скокът на новорегистрираните в бюрата по труда е шесткратен. Ако навремето маймуната се е трудила и станала човек, сега човек се труди, за да го правят на маймуна, стига да не е съкратен. Същият този човек си стои вкъщи, работи и създава измамно впечатление, че не работи. Дори образователният министър бързешката приравни дистанционното обучение и ваканцията и така си навлече гневна реакция на учителите. Разбира се, не всички трудещи се стоят по домовете си. Освен хората на първа линия – лекари, сестри, санитари, аптекари, полицаи, пожарникари, има и хора на втора линия – магазинери, шофьори, монтьори.
Към тях може да добавим и журналистите, макар и те да натрупаха много негативи напоследък
– особено покрай въпросите, които задават на редовните сутрешни брифинги на оперативния щаб. Може да е странно, но журналистите са едни от хората, които здраво работят. Даже тези, които не правят журналистика, а само копипействат имейли и папагалски ги качват на сайта, а след това споделят статията в десетки фейсбук-групи. Давате ли си сметка колко труд е това? Някой беше казал, че ако всички работеха колкото журналистите, България щеше да цъфне и да върже като райска градина. И е прав.
„Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре,
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!”
Така започва стихотворението си „Първи май” Пеньо Пенев. Не звучи съвсем анахронично, нали? Което ще рече, че има някакъв смисъл от Първи май и през 2020 година.
Коронавирусният Първи май ни заразява с много неща, освен със спонтанното чувство за организирано събиране и празнуване. Наистина, времето на манифестациите и всенародните тържества няма да се върне, днес не можем да проумеем вълненията около същността на този празник, но може би КОВИД-19 ще ни върне не само мерака за работа. Може би ще ни накара
да се замислим върху смисъла и стойността на свободния и съзидателен човешки труд
Трудът, който е в основата на обществото и на който подчиняваме житейския си график на тази планета. Да се върнем назад по пътя, който е извървян с надеждата за по-добър живот, да грабнем щипка от тогавашното желание да се живее в един по-справедлив свят и да пренесем тук времето, когато лозунгите не са били досадни клишета.
Сега живеем в клише и по-трудно се правят манифестации, но не защото сме по-малко прецакани. Просто сме по-малко обединени. Всеки се е изолирал в глобалната мрежа с трислойна маска, на която е избродирал снимки и постове, от които струят безмерни щастие и позитивизъм.
Всеки механично харесва, благодари за неискрени комплименти и прави комплименти, в които не вярва
Всеки има активна гражданска позиция в социалните мрежи, но не поства на стената си компромисите, които е направил със съвестта си през деня. Всеки обещава да протестира и да сваля правителства. „Какво?! Протест ли? О, разбира се, там съм! Аз може да закъснея малко с тия КПП-та, ама ще пратя поне профила ми на събитието…”
Първи май обаче трябва да ни даде усещане за солидарност. Нефейсбукска. Солидарност към почтеното правене на труд. Заедно с нея да опитаме да подадем молба за реално членство в синдиката срещу несгодите и за реално участие в стачката за справедливост. Трудно е, дори невъзможно, но поне можем да опитаме.
Тодор ГРОЗДЕВ
