ПАЗАРДЖИК. Цанко Ненков е роден в панагюрското село Бъта преди 58 години. Завършва музикалното училище в село Широка лъка, а през 1985-а - Пловдивската академия за музикално, танцово и изобразително изкуство във факултета по “Фолклор” с гъдулка.От същата година е музикант в оркестъра на ансамбъл “Пазарджик”, а от 24 години е негов диригент.
Още преди да подозираме, че коронавирусът ще се промъкне във всекидневието ни, включително и в музиката, ние „хванахме” Цанко Ненков след поредната репетиция и говорихме за съвсем други неща. Той с охота разказа за читателите на “Знаме” за началото на пътя си към музиката, за любовта към гъдулката. И не само за това.
- Бях 10-годишен и с други деца от селото обичахме да прекарваме част от свободното си време в местното читалище. За нас бе голяма радост да слушаме изпълненията на ансамбъл “Иглика”, ръководен от учителя Никола Деянов.
Една вечер, оказала се съдбовна за мен, при нас влезе музикантът от ансамбъл “Пазарджик” Фердинанд Генов с три гъдулки в ръце. Попита ни искаме ли да свирим на такъв народен инструмент и трима от нас в един глас казахме “Да”. Аз, Петър Палашев и Йорданка Кимилова за първи път виждахме и държахме гъдулка в ръце. По-късно и други момичета и момчета проявиха интерес. Така се сформира
първата школа от 9 гъдулари
Обучението ни започна само с практически познания, дадени ни от ръководителя Фердинанд Генов. Но без ноти. Бързо усвоихме по слух музиката и изявите ни заваляха една след друга. Участвахме в празниците на селото, във фестивали, изнасяхме и концерти. За гъдуларския състав се заговори не само в областта. А съставът ставаше все по-голям. Тогава заминахме на турне във Франция и в Ставрополския край в Русия.
През гъдуларската школа в родното ми село са преминали
над 200 момичета и момчета
Вторият ни ръководител бе Атанас Кордев, също гъдулар от пазарджишкия ансамбъл. Работата ни с него, вече с ноти, ни помогна да се подготвим за прием в музикални училища. От първите деветима, засвирили на гъдулка, трима станаха ученици в музикалното училище в Котел, двама в Широка лъка, което завърших и аз. Тогава от 70 кандидати в моето училище приеха деветима гъдулари, сред които и мен, бътовският седмокласник. Благодаря на ръководителите в школата, че сбъднаха мечтата ми да бъда музикант. И до ден днешен животът ми минава в музика и това е прекрасно.
За съжаление, всичко предишно малко по малко се разпада. Няма ги гъдуларите в Бъта с малки изключения, няма ги и мераклиите да учат инструменти в Широка лъка. Тъжно, но е факт.
Допреди много години ръководех школа по гъдулка в Стамболийски, в Церово и други села. Постепенно
школите затвориха врати, изчезнаха и инструментите
Обучението на децата, може да се каже, замря. А е много важно те да свирят, да възпитават музикалния си слух и да обогатяват музикалната си култура. Със сигурност сред тях ще се родят бъдещите големи майстори на народни инструменти - кавал, тамбура, гайда, гъдулка и други.
Другият проблем сега е, че и малкото завършили музикални училища
трудно си намират работа
Оказа се, че единственото място за изява са народните ансамбли и състави, а те не са толкова много. Нашият оркестър от години провежда образователни концерти и с най-малките - в детските градини. Момиченцата и момченцата с удоволствие слушат изпълнението на отделните народни инструменти, могат да ги пипнат, да научат историята им. С умиление прочетох писмо на един малчуган, който моли Дядо Коледа да му донесе подарък кавал. Така се започва с музиката - от най-ранна възраст. Както аз съм засвирил на гъдулка без ноти - да знае къде се намират кордовете и кой пръст на кой лък да поставиш. И музиката се раждаше.
В рода ми дядо Цанко, на когото съм кръстен, е свирил на кавал, а баба ми Станка пееше най-хубавите бътовски песни. Когато се прибирах от Широка лъка, тя ме препитваше какво съм научил.
Гъдулката има душа
Важно е какво изпълняваш и усещането ти за извличането на звуците. Тя е един от най-трудните инструменти като техника на свиренето. Днес по-млади мои колеги се опитват да впишат гъдулката и в друг вид музика, освен народната.
Гордея се с моя най-добър ученик Борислав Гълъбов от Пазарджик, който вече свири в ансамбъл “Филип Кутев” (за него “Знаме” многократно писа). Той е автор на собствена музика, участва като солист в престижни концерти на оркестъра на БНР. И други мои възпитаници успешно завършиха гъдулка в музикални училища, което ме прави щастлив учител.
Дирижирането и свиренето на гъдулка са ми еднакво любими
Не деля работата на две половини, защото всичко е музика. Музикантите в оркестъра, който дирижирам, са прекрасни професионалисти. Ръководя и народен оркестър “Красен”, кръстен на средновековното кале край родното ми село. С колегите там допълваме доходите си, пък и хората ни слушат с удоволствие по сватби и други веселби. В оркестъра пее съпругата ми Силвия, която е част от хора на ансамбъл “Пазарджик”.
В семейството ми няма други музиканти. Децата ни Ненко и Лилия със своите семейства отдавна живеят и работят в Австрия. Иначе дъщеря ми като ученичка свиреше на пиано. Рядко се виждаме, но такъв е животът.
С обич си спомням за моите учители
Първите - Фердинанд Генов и Георги Кордов, Кольо Запрянов в музикалното училище, проф.Тодор Киров в Академията в Пловдив и Цветан Цветков. За мен най-големият майстор на гъдулката е Атанас Вълчев, а баш майсторът на гъдулки - бай Ильо от Камено, Бургаско, който си отиде от този свят. Негови са две от гъдулките, с които свиря вече 25 години. Музиката ми носи удоволствие - най-възвишеното изкуство, обединяващо без думи човеците.
Вечно и непреходно…
Пенка МИХАЙЛОВА
