Свободата му горчеше заради народните загуби в новото време
„Ти мечта за часовника точен. Днес го имаш. Но нямаш мечта.”
(Валери ПЕТРОВ)
„Вместо обективна оценка на културното ни наследство самонадеяни самозванци се надпреварват да трупат нови грешки и глупости“.
Това ми каза Валери Петров през 1993 година. Мисля си за него сега, по повод 100-годишнината от рождението на този забележителен връх на духовността. Стогодишнина, която се навърши на 22 април, в сряда. Да си призная откровението, първоначално доста се колебаех, защото изпитвах известно стеснение от докосването ми до този невероятен наш колос, но събрах кураж и му звъннах от Пазарджик. И каква беше радостта ми, когато този изключителен поет, преводач и общественик се оказа необичайно земен, скромен и достъпен събеседник.
И малките деца го знаят Валери Петров
В средите на художествено-творческата ни интелигенция той се открояваше не само като изключително интелектуално, но и като високонравствено човешко явление. Такъв го почувствах и по време на срещите и разговорите с него в дома му, и в Пазарджик, особено при телефонните позвънявания, по благородни поводи, разбира се. До интервютата ме възпрепятстваха немалко колебания, възпираше ме преди всичко голямата му популярност, но за щастие рядката му отзивчивост разсея като топъл южняк всякакви сдържания. Публикуването на двата ми разговора в печата се посрещна с очакван интерес, защото в тях звучеше неудържимата тревога, предизвикана от развилнялото се безумие. В това ни убеждава и името на първото интервю от 24 ноември 1993г. – „Вместо в трезва оценка на културното ни наследство самонадеяни самозванци се надпреварват в трупане на нови грешки и глупости.“
Но той ме благоразположи и постепенно преодолях първоначалното си стеснение.
Започнах да го търся за размяна на мисли,
разхождайки се из съвременното ни литературно битие. А големият поет умееше да оползотворява времето си, което винаги програмираше, но и никога не се е отнасял с пренебрежение към събеседниците си. И въпреки че беше плътно творчески ангажиран, отделяше време и за срещи с колеги, читатели и почитатели не само в столицата, но и в провинцията. Не пренебрегваше също така и Пазарджик, отзоваваше се на отправените покани. Нашият град е посещавал няколко пъти, посрещан възторжено от местната културна общественост.
Паметна в духовния летопис на града ни ще остане и срещата, която организирах с него в Пазарджик на 17 юни 1994 година.
Зала „Устрем“ на Младежкия дом се оказа тясна
да приюти многобройните му ценители от града и региона. Яко Молхов, известният литературен и кинокритик, един от най-близките му приятели и близки сподвижници, поразходи стълпилата се аудитория из житейския и творчески път на забележителния гост, който пък предложи на въодушевената аудитория рецитал от свои нови, все още непубликувани стихове. Неговият дълбоко развълнуван глас взриви залата за дълги нестихващи аплодисменти. Лицето на госта се оживи, плувна озарено в мека руменина, очите тутакси се замрежиха от напиращите горещи сълзи. А гласът, пресипнал, тръпнеше от необуздано вълнение, едвам смогваше да излива голямата му сърдечна благодарност към стотиците ентусиазирани негови поклонници. Такива мигове наистина остават незаличими в признателната народна памет.
В паметта ми се е запечатало завинаги и
гостуването ми в неговия дом на 13 юли 1994-а
За пръв път прекрачвах прага на неговата обител на ул. „Елин Пелин“ 8. Още с влизането вежливият домакин ме отведе в скромната му домашна творческа лаборатория. Рядко интелигентната му съпруга веднага с приветливо изражение поднесе на малка масичка за гости кафе. Направи ми впечатление, че Валери го предпочиташе по навик студено, може би го освежаваше и ободряваше най-бързо. Приседнах възбуден, леко притеснен и погледът ми зашари нетърпеливо, с нескрито любопитство из работното му място. Лавиците бяха отрупани с книги, там царствено бяха разположени и преводите му на Шекспир, а сред тях бе портретът на гениалния английски драматург. Валери Петров още живееше с
нестихващите му впечатления от топлото задушевно посещение в нашия град
и се интересуваше от отзивите сред местната общественост, породени от тяхното гостуване…
Знае се всичко за големия поет. Той остана известен и с преводите си на Уилям Шекспир на български език, и с поезията си за малки и големи, и със сценариите си за филми, и с драматургията си. Човекът, който бе вписан и в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки”, е завършил медицина, участвал е на фронта по време на Втората световна война срещу нацистка Германия. А освен това служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. Комунист от младежките си години, през януари 1971 г. той е изключен от БКП заедно с няколко други писатели, след като гласуват с „въздържал се“ за декларация на Съюза на българските писатели срещу присъждането на Нобелова награда за литература на критичния към комунистическия режим руски писател Александър Солженицин.
Но никога не каза, че е дисидент, за разлика от много други, които прочетоха „Архипелаг Гулаг” едва след рухването на Стената
На 27 август 2014 г., след близо месец боледуване и изкарани два мозъчни инсулта, Валери Петров почина във Военномедицинска академия в София.
Но през онзи ноември 1993 година Валери Петров прие с охота идеята ми за разговор, като помоли да му изпратя въпросите, за да подготви и изпрати отговорите си. За целта се постарах да прочета немалко неща от литературната ни критика за него, а също така се наложи да се разходя из богатия му житейски и творчески път. Така се осъществи идеята ми за този първи разговор с едно от най-ярките имена на съвременна духовна България. Помня, че го питах за синурите на три епохи, белязали живота му. На въпрос през коя от тях се е чувствал наистина свободен като творец, призна, че чувството за свобода е имал само в първите времена след 9 септември 1944 година.
„Скоро след това започнах да усещам като писател несвободата, но я приемах като неизбежна спътница на хубавото,
което се изграждаше, в повечето случаи на противоречие между моята същност и „общото мнение“, хвърлях вината върху себе си – с други думи доста наивен съм бил. По-късно нещата започнаха да ми се изясняват. Сега, след 10 ноември 1989 година, се чувствам писателски свободен, но чувствам, че тази моя свобода се съпътства от много загуби за целия ни народ и от това ми горчи. А колкото до първата епоха, този период преди 9 септември 1944 г., за каква свобода изобщо може да се говори при фашизма, който властваше тогава”, каза ми Валери Петров.
Той отрече да е бил в духовна изолация през десетте години, през които по време на социализма беше в немилост
Опонира, че през това време е пишел сценарии на филми, които се реализираха, а ние всички ги помним и гледаме и днес с удоволствие. „А струва ми се, че през същия период издадох и стихосбирката „Дъжд вали – слънце грее“, която, макар и завоалирано, изразява тогавашните ми настроения”, вметна поетът в писмения си отговор. От отговорите му не личеше никак, че е страдал, понеже е бил недолюбван от страна на литературната ни критика. Или поне такова бе цялостното впечатление отстрани. Попита ме: „Има ли поет, който се счита напълно разбран от критиката? Тава правило важи и за мен, но има и обективни неща: като погледна пътя зад гърба си, виждам, че критиката, общо взето, или е отричала напълно написаното от мен, или е говорила за моята особа под сурдинка”, сподели поетът и призна, че едва в последните години е имало промяна на отношението към него.
Колкото и крехък и нежен да беше наглед, Валери Петров бе и твърд и категоричен
Когато стана дума за извършващата се днес у нас ревизия на националното ни културно-историческо наследство, големият наш творец недвусмислено заяви, че нашето културно наследство трябва да се преоцени, за да бъдат изправени немалко абсурди в действащата до вчера „таблица на ценностите“. „Но това ще бъде процес дълъг и спокоен, каза той. А явлението, на което сме свидетели, е уродливо подобие на такава преоценка. Гледаш самонадеяни самозванци да се надпреварват кой ще бъде по-краен в приноса си към новото трупане на грешки и глупости, този път в обратна посока...” Бе категоричен и в това, че човек не може да се откаже от нищо написано. Включително творби, създадени като преклонение пред един висок идеал. Творби като неговите книги „Дните, в които живеем?“ или пък „Там на запад“? Но Валери Петров приемаше тези книги за жалони. Защото всичко, каза той,
„стои напечатано черно на бяло и очертава изминатия от писателя път, с всичките му увлечения и заблуди”
Призна, че книгите, които назоваваахме по-горе, бележат, като цяло, спад в творчеството му. Защо ли? Защото „в много от стихотворенията ми, включени в тях, макар да са писани искрено и да имат ред качества - структура, образи, техника, се чувства известна преднамереност, от която те хладнеят.”
В миналото се говореше до втръсване за неотменимите изисквания за идейност на литературното творчество. Но може ли да се говори изобщо за безидейно изкуство? Естествено, че не.
За Валери Петров по-важното бе да не се бърка в душата на художника
„Художникът има едно главно нещо за казване и един, единствен начин, по който да го каже. Послуша ли съвета да говори за друго и по друг начин, резултатите са винаги печални. Зная това от собствен опит”, увери ми той и с две ръце се подписа под отбелязването на Максим Наимович, че у Валери Петров дори трагичното върви ръка за ръка с комичното. Помня, че го попитах: „Не съжалявате ли, че поетът у Вас заглуши и загърби медика?”, а той ми бе отговорил: „Не, не съжалявам. Но и не съжалявам за петте години, отдадени на медицината. Нещо трябва да ми е оставила тя, след като съм забравил всичко от нея.”
„ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО”
Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.
Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.
Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори –
естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.
И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,
но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне –
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!”
(Зн)
