Атанас Янев е роден през 1993 година в град Казанлък. Юрист по образование. Сценарист на документалния филм „На прощаване“ (2018), посветен на Христо Ботев. Автор е на две поетични книги: „Мъгла от стонове“ (2015) и „Лазурът се разлисти“ (2018). Атанас има отличия от различни литературни конкурси, като най-плодотворна за него досега си остава 2017 година. Тогава младият поет от Казанлък печели Трета награда от Националния конкурс за поезия „Искри над Бяла“, Втора награда от Националния литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“ и Първа награда от Националния конкурс за млади поети „Димитър Бояджиев“. Именно като лауреат на конкурса „Димитър Бояджиев“, организиран от Община Пазарджик, Атанас получава правото да издаде своя нова стихосбирка, финансирана от общината – „Лазурът се разлисти“ излиза от печат през 2018 година.
- Каква бе съдбата на „Лазурът се разлисти” – радва ли се на интерес стихосбирката? А какво ти донесе като автор?
- Според мен, поезията оправдава своето съществуване само, ако е споделена. В този ред на мисли, „Лазурът се разлисти“ завинаги ще си остане сбъдната мечта за мен, защото чрез нея успях да споделя под формата на цяла стихосбирка своите открити вопли с читателите, установявайки още по-голямо доверие между нас.
Като цяло, книгата получи много добри отзиви и до ден днешен се радва на солиден интерес. През 2018 година имаше представяния на стихосбирката: в Къщата-музей „Гео Милев“ – град Стара Загора, както и в Литературен клуб „Перото“ в столицата. И двете места бяха препълнени, като на въпросните премиери се изчерпа и по-голямата част от целия тираж. Останала част от него е в няколко книжарници и именно това е причината книгата все още да е налична днес и в интернет.
„Лазурът се разлисти“ ми донесе най-вече нови литературни (и не само) приятелства. Като това с автора на нейния предговор: невероятният български поет Таньо Клисуров от Стара Загора. Защото поезията е преди всичко приобщаване. Приобщаване към себе си, към останалите, към смисъла, към драматизма на времето… А не елементаризирано ровичкане на младежки терзания, егоцентрично чоплене на любовни рани и „задълбочаване“ в ежедневното дребнотемие.
- Какво се случи с теб след спечелването на пазарджишката награда?
- Случиха се много неща, все хубави. В края на 2019 година бях приет за член на Дружеството на старозагорските писатели; написах сценария за документалния филм „На прощаване“ (2018), посветен на Христо Ботев; продължих да създавам поетични произведения, като вече съм събрал достатъчно материал за нова книга; създадох си свой собствен проект – Лаборатория за думи „Мечта А-Я“. Именно в Youtube канала на Лаборатория за думи „Мечта А-Я“ преди десетина дни качих онлайн рецитала в памет на Веселин Ханчев, организиран от мен по повод 101 години от негово рождение, които се навършиха на 4 април.
- Онлайн рецитал в условията на изолация – звучи интересно. Получи ли желаният отзвук?
- Онлайн рециталът се хареса на много хора от най-различни възрасти, с най-разнородни професии и литературни предпочитания. Събра достатъчно публика, даже повече от това, което си представях – към този момент има над 160 показвания в Youtube, което за виртуално поетично четене си е доста добро постижение.
Но не количеството е най-важно, нито броят показвания, макар че за една немалка част от съвременните автори (най-вече на аудио-визуални произведения), многото гледания са всичко, за което те някога са мечтали. Гледанията обаче не гарантират, че хората утре няма да те забравят и че не си еднодневка, поредният хит, който след два дни или месец ще е демоде.
Давам Ви простичък пример. Понастоящем, песента на Катя Филипова „Незабрава“, по страхотния текст на Калин Донков и прекрасната музика на Тончо Русев, има малко над 490 000 гледания в YouTube – за разлика от много други песни на новопровъзгласени „звезди“, които утре никой няма да си спомня, и чиито песни сега се радват на милиони преглеждания.
Вярвам в българската публика и знам, че времето ще отсее житото от плявата. И че след време, има по-голям шанс да помним тънкостенната чаша с налятото в нея вино, а не „яката дупара“, която ни се показва от екрана. „Яката дупара“ като една своеобразна метафора на съвременния комерсиален кич, на мимолетната слава и низките страсти. Нека не забравяме, че свободата на словото е привилегия, но и отговорност – не трябва да позволяваме да се превръща в свободия.
Всъщност, една от основните цели на онлайн поетичния рецитал в памет на Веселин Ханчев беше, поне за малко, да спрем да обръщаме внимание на самите себе си, на своите тревоги и стихове, а да си спомним за някой друг. Особено, когато този друг е велик български поет, писател, публицист, преводач, дипломат. Защото не всичко започва и свършва с нас, съвременните поети и писатели, както си мислят някои родни литературтрегери. За тях Далчев още преди години е измислил фамозен фрагмент: „Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни – ако пишеха по-малко.“
- Как живее един млад поет в условията на изолация – липсва ли му общуването, времето на открито, отразява ли се това на вдъхновението и творческия устрем, променят ли се темите, над които в момента разсъждаваш и които евентуално ще включиш в бъдещото си творчество?
- Един млад поет в условията на коронавирус и изолация се чувства като птичка в кафез. Или поне аз така се чувствам. Имам вдъхновение и творчески устрем, никога не са ми липсвали. Просто в момента са в някакъв модифициран вариант, защото ми липсва общуването на живо. А за мен, то е извор на неизчерпаема творческа енергия. Обичам да комуникирам с хората и да ги наблюдавам – да се учиш от тях си е цяло изкуство, което е не по-малко сложно от поетическото. Хубавото пък на това положение е, че човек има време да се вгледа в себе си, да остане не само самотен, но и сам. Въпросът е, какво да прави със собственото си аз?
Не съм от поетите, които ще стоят на прозореца, съзерцавайки цъфналите дръвчета навън, потъвайки в някакъв криворазбран и модерен пантеизъм. Аз съм човек на действието, горя в това, което пиша и в това, което правя. И често изгарям много бързо, но вероятно това е заради възрастта ми – все още не наближавам трийсет и пет, така че със сигурност минавам „за един млад поет“.
- Има ли човек по принцип нужда от периоди на усамотение – принудително или не. Какви ползи носи то?
- В някакъв аспект, човек винаги е сам, дори и сред общност от хора. И няма нищо по-прекрасно от това. Защото, погледнато по-философски, усамотението е безбрежно щастие, то е споделеност – ти споделяш себе си само и единствено със себе си. И така имаш всичко.
Именно в това е и силата на изкуството – най-добрата ваксина против страха, паниката, слабостта и малодушието. Най-смелата вяра, която можем да имаме, е вярата в изкуството.
- Споменахте за вярата. В този ред на мисли, как ще прекарате Великденските празници? И въобще, какво е отношението Ви към религията и Бог?
- Великденските празници ще прекарам вкъщи, със семейството си – както всеки голям християнски празник, независимо дали сме в условия на пандемия или не.
Относно Бог… Той е истинският и единствен Творец. Ние, поетите, не сме творци. Ние сме само перото и мастилото, с които Бог пише по белия лист на живота и смъртта. Това със сигурност е всичко, за което можем да си мечтаем. Или, поне за мен, това е достатъчно, за да бъда в мир със себе си и да изпитвам благодарност към Бога.
Мисля си, че не само Той е сътворил нас, хората, по Свой образ и подобие. Ние също Го сътворяваме по наш образ и подобие. Ежедневно, при това. Защото всеки има свой Бог вътре в себе си, дори и тези, които не го осъзнават. Няма значение дали Той ще се казва Христос, Аллах, Буда или по някакъв друг начин, важното е, че го има. Какъвто е човекът, такъв е и неговият Бог.
Затова, моето послание е следното:
Нека сами бъдем онова, в което искаме да вярваме.
Мария ДЪБОВА
