Пазарджик, Белово и България са длъжници на големия наш преводач.
Преди 20 години в Пазарджик бе връчена за първи път наградата за художествен превод „Стоян Бакърджиев”. Това стана на 7 април 2000 г. (не на 7 март, както пише в Уикипедия, може би защото големият творец преводач Стоян Бакърджиев е роден на 9 март). Първият лауреат на престижната награда, която се връчва на всеки 3 години, бе пазарджишкият преводач Георги Мицков. И това бе добре оползотворен последен шанс да отдадем подобаващо уважение на този творец. Защото тогава 80-годишният развълнуван от оказаната му чест Мицков не дочака следващото връчване на наградата (тя се присъжда през три години), защото почина в Страстната седмица две години по-късно – на 2 май. Въпреки наградата, и Пазарджик, и Белово, с който той е свързан, и България, сме длъжници на Георги Мицков. Защото ако Стоян Бакърджиев е достатъчно добре познат извън преводаческите среди не само сред пазарджишката общественост,
за Георги Мицков почти нищо не знаят даже съгражданите му
А той е един от най-добрите родни преводачи. За живота му в интернет няма почти нищо, но слава Богу, посмъртно бе издадена неговата книга „Отчаян пешеходецо” с подзаглавие „Авторова и преводаческа антология” (2002), с предговор от Атанас Свиленов, в която има много автобиографични щрихи, спомени, както и спомени за него. Показателно е, че тя излезе в поредица „Некомформистите”.
За Георги Мицков се чу и на Четвъртия конгрес на неоелинистите в Комотини през ноември 2019 г. по повод преводите му на Константинос Кавафис и на Сафо, излязла за първи път на български, благодарение на него. Самият Мицков се радва на международно признание и преди това – носител е на наградата „Чирче Сабаудия“ за преводите си на италиански поети, на международната награда „Федерико Гарсия Лорка” за преводите му на испански поети, включително на Лорка . През 1998 г. получава ордена „Академични палми“ на френското правителство за многогодишно популяризиране на френската култура. Освен носител на наградата „Стоян Бакърджиев”, е удостоен и с орден „Св. св. Кирил и Методий” – първа и трета степен.
Кой е той?
Георги Мицков, за приятелите си Жорж, е роден на 3 април 1921 г. в Пазарджик, в арменската фурна на ул. „К. Величков”, но е на 2 години, когато семейството заживява в Белово. Учи в Трета мъжка образцова гимназия „Уилям Гладстон” в София, класически и полукласически отдел („…където учителите ми бяха не само учители, а и апостоли”, ще каже сам той). След това завършва „Романска филология и философия” в университета. Пише от ученическите си години, но отрано започват и проблемите. Родителите на Георги са родени в бунтовното Крушево. Бащата му Христо, е участник във ВМРО, комита в четата на Тодор Александров. Малко след 9 септември той бяга в Гърция и умира като невъзвръщенец през 1985-а. Това ще бъде една от причините за
гоненията на режима спрямо Жорж и семейството му
Брат му е убит в пазарджишкия затвор. Георги Мицков разказва пред съставителката на „Отчаян пешеходецо” Емилия Коралова: „По-малкият ми брат Димитър като трудовак става организатор през 1950 г. на съпротивителното движение в Родопите; с 20 трудоваци биват преследвани от гранични и вътрешни войски, заловени са и той е осъден от комунистически трибунал на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 14 февруари 1951 г. И досега нямам смъртен акт.”
Има опит да бъде убит и самия Георги Мицков. Спасява го една случайност. Майка му умира от сърдечен удар, а сестра му и той са прокудени от Белово. След лагера „Куциян”, Мицков влиза и за една година в затвора, по думите му, за скалъпен срещу него процес за шпионаж. Отива в столицата. Жителство в София не му се разрешава, нито професионална реализация.
„Като не му даваха работа никъде, той реши да стане работодател сам на себе си
и така поезията му си откри нов чудесен съдружник – стихотворното преводачество… Окуражен от Атанас Далчев, Лъчезар Станчев, Александър Муратов и Стефан Гечев, пренебрегваният поет Георги Мицков ни запозна с поети, които не подозирахме”, спомня си Радой Ралин – един от приятелите, на които Мицков е посвещавал свои стихове.
И без друго стеснителният и плах творец живее изолирано и заради властта. Ралин ще каже, че Жорж се храни скромно, но винаги намира пари за книги – „пристигнали по книжарниците или затулени при букинистите.” Чрез познати Георги Мицков се препитава като общ работник в един от горските домове на Витоша. Там чисти пътеките и канавките и храни дивите животни през зимата, а в свободното си време превежда или пише стихове. Дъщерите на Далчев Мария и Райна си спомнят как деликатният, мил и внимателен човек с тъжни очи
почти всяка вечер слиза заедно с нощта от Витоша в дома им
на ул. „Васил Коларов” (сега „Солунска”) и заедно с баща им сядат на масата и обсъждат дълго и оживено поредната нова находка на Жорж. Да, той има приятели, но много от пишещите му се за такива го изоставят поради страх от преследване. Книгите със собствената му поезия виждат бял свят едва след падането на режима на Тодор Живков през 1989 година. За кратко време Мицков издава цели 9 стихосбирки, а първата е “Под сянката на съдбата” – видяла бял свят в самиздатската поредица “Лабиринти” на Кирил Кадийски през 1989 г. Следват я авторските поетически книги “Скали, облаци и безкрайност” (1991), “Яростно мълчание” (1992), “Яростно мълчание. Лична антология” (1993), “Най-хубавите мигове” (1994), “Стихотворения. Балада за най-самотния” (1996), “Сонети за любовта, смъртта и вечността” (1998), “Господи, къде да отида да умра” (1999), “Съдба” (2000). Има готови за печат още няколко книги със своя поезия, които чакат издател.
Елена Огнянова, бивш редактор в издателство „Български писател”, била свидетел как
Багряна веднъж, четейки публикация на Мицков в списание „Панорама”,
споделила: „Той прави едни от най-хубавите лирически преводи, защото подбира автори, които имат неговия натюрел. Затова в преводите на Мицков по непостижим начин личи чувството и настроението на самия автор.”
Радой Ралин пък ще каже, че все пак собствената лирика на Жорж е главното му присъствие в нашата литература. „Същите поети, които е превел, след време и други могат да опитат върху тях. Но личните му стихотворения никой друг български поет не е написал и няма да напише”, казва Радой.
Самият Мицков ще сподели пред Емилия Коралова, че артистичността е наследил от майка си, макар че баща му също бил одухотворен – комитата израснал в Солун, знаел италиански, но много обичал да чете френска поезия и проза.
Георги Мицков пише стихове и рецензии, и превежда неуморно. Развива дългогодишна преводаческа практика и превежда на български език десетки световни автори. И може да е преследван, но от 1957 г. е кореспондент на белгийското списание „Център за поетически изследвания“ - издание на кралската библиотека на Белгия. А от 1960 г. е
постоянен член на журито на фондация „Биенал интернасионал дьо ла поези“ под патронажа на белгийската кралица
Първите му отпечатани преводи са на Габриела Мистрал, Артур Лундквист, Ален Боске, Фернандо Песоа, Сен-Джон Перс, Райнер Мария Рилке, Емили Дикинсън, Тудор Аргези, Пиер Беранже и др. Участва с преводи и в ред антологии: „Антология на съвременната френска поезия“, „Антология на немската поезия“, „Антология на съвременната шведска поезия“, „Антология на унгарската поезия“, „Осем италиански поети“, „Съветски поети“, „Световни класици“, „Антология на новогръцката поезия“. Включен е в колективите, създали „Сто шедьовъра на световната любовна лирика“, „Антология на световната любовна лирика“, „Антология на съвременната английска поезия“. Превежда още Рьоне Шар, Марио Луци, Константинос Кавафис, Фридрих Хьолдерлин, Сафо, „Песен на песните“. Прави самостоятелна антология на еротичната и любовна лирика. Превежда и издава в два тома Фернандо Песоа, в отделни книги Педру Тамен и Нуно Жудис. Прави самостоятелна антология на португалската поезия, включваща 16 съвременни португалски поети. Същевременно представя ред други повече или по-малко известни световни поети за първи път на български.
Многобройните разменени писма с автори, които е превеждал съставят
огромен архив с ценни мисли на едни от най-големите поети и писатели на ХХ век и този архив чака своето проучване
Но и поетичните му търсения също не са намерили още сериозната оценка на критиката.
Последните години от живота му преминават в град Сливница. Тук преводачът живее в една почти срутена къща, с напукани стени, в близост до крайградските гробища. Властите така и не му отпуснали скромно ателие в София, за да е близо до редакциите и издателствата и години наред той губел време за пътуване с влака до столицата.
Сетните си дни Георги Мицков прекарва в Горна Оряховица при своята сестра и семейството й. Поетът не криел, че не обича този град, но именно там умира след дълго боледуване и е
погребан, далеч от обичаната София,
която предпочитал за последен дом. Посмъртно е обявен за почетен гражданин на община Сливница. Накрая го топлели само спомените. Към годините на следването, към крепкото приятелство с поета Александър Вутимски и актьора Любо Ламбрев, към разходките по пасажа “Св. Никола” (разрушен при строежа на партийния дом). Далече в миналото са и разговорите с приятели за Бодлер, Рембо, Верлен, посещенията на опера, театър, кино. Потънали в прах са разговорите с Николай Лилиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Константин Константинов...
„Дълбоко съм впечатлен от оказаната ми почит да стана първия носител на наградата „Стоян Бакърджиев”, каза преди 20 години развълнуваният преводач. И допълни как със Стоян Бакърджиев имат почти половинвековно приятелство, как взаимно си четели преводите и се допитвали един друг, как споделяли всичко в емоционалната си връзка…
Георги Мицков безусловно заслужава уважението и интереса на нас, българите. Ако го разлистим, потопим ли се в думите му, ще усетим безспорното му дарование. Ще усетим и него. Ще видим силуета на деликатния притеснителен мъж, който ще ни обясни как е превел Сафо за свое лично удоволствие и за да изпита мъките на претворяването, но и за „насладата, че съм се докосвал с благоговение до нейния уникален гений”. Ще го видим как ни помахва със свенлива усмивка от редовете на стихотворението си „Обичам тайнството на думите”:
„Обичам тайнството на думите,
Душевно заклинание и израз
на мъка, гняв и болка,
вибрато във извивките
на тия тъжни и неотразими,
разплакващи ме македонски песни
с копнеещо сърце за свобода,
човешки правдини и обич
и правят моя дух непобедим и горд…
От мама съм ги слушал и ги помня…”
Тодор ГРОЗДЕВ
