Проф. Иван Сарандев ценеше Пазарджик не само заради любимия мирис на поле след дъжд
Той ни напусна на 9 март след продължително боледуване. Проф. Иван Сарандев беше достъпен, общителен, отзивчив, добре организиран и взискателен към себе си и околните. През последните две десетилетия той се сроди творчески и духовно с града на Константин Величков. Идваше в Пазарджик неведнъж и два пъти. Незабравими ще останат литературно-творческите му срещи с местната културна общественост в салоните на читалище „Христо Ботев”, художествената галерия „Станислав Доспевски” и Клуба на дейците на културата. Тук сме представяли негови творби, самият той е участвал в представянето на книгите на местни автори. Думите му тежаха и имаха еталонен характер, а визитите му бяха като оплодителен дъжд.
„Не искам да изглеждам мъдър с късна дата”,
каза ми той веднъж. Но беше мъдрец в своето време и ще остане такъв.
Този забележителен наш учен-литературовед и творец ни остави неоценим принос в родното литературознание и Пазарджик трябва да се гордее, че той ценеше нашия град. Може би, защото любимият му мирис е този на поле след летен дъжд…
Името му навлиза в литературното пространство още през 60-те години. През 1967-а на бял свят се появява дебютната му книга „Герои и конфликти”. С нея той подсказва, че се е появило ново име в литературно-критическата ни мисъл. Не закъсняват и следващите му книги, наистина впечатляващи – „Книга за Дора Габе” (1974), „Павел Матев” (1974), „Живот се дава за живот” (1976), „Емилиян Станев. Литературна анкета” (1977) и други, които очертават на хоризонта един респектиращ литературовед.
„Проф. Сарандев не разрешава анализа да изпреварва факта никога
На Сарандев принадлежи героичната самоинициатива по започването и дълголетното провеждане на „Литературните анкети”, в които професорът анкетира четирима големи български писатели, последният от които бе Валери Петров”, каза за него Бистра Ганчева на 80-годишнината му. Но неслучайно е попаднал Иван Сарандев в това поприще. Изявява се още в гимназиалните години в Ямбол, а определящ за бъдещата му път е Софийският университет, където завършва българска филология. Пристрастен и сроден завинаги с художественото слово младият Сарандев започва работа като редактор във вестник „Народна младеж”, продължава във вестниците „Пулс” и „Литературен фронт”, а после е в агенция „София прес”, вестник „Народна култура”, издателство „Български писател”…
Но, разбира се, не са само печатните периодични издания
Големият изследовател започва като научен сътрудник в Института по литература към БАН, където оглавява проблемна група „Литературни анкети”… Паралелно с това се утвърждава като преподавател и дълги години е любимец на студентите в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Но нищо не може да го отклони от изследователската работа. Той се потапя в българското литературно битие между двете световни войни. Плод на тези търсения и усилия за безценните му творби „Йордан Йовков. Живот и творчески път 1880-1937” (1986) и в”В света на „Старопланински легенди” (1993). Цели десетилетия обаче проф. Сарандев не щади време, сили и енергия, за да прави своите проучвания, резултат от които е
епохалният му двутомник „Българската литература /1918-1945/,
попаднал в ръцете на читатели и почитатели през 2004-2006 година. Междувременно издаде литературните анкети с Елисавета Багряна (1990) и Валери Петров (1997), а сред изданията му се открои мемоарно-документалната му книга „Хроника на едно приятелство. Срещи и разговори с Борис Делчев” (2006). В срещите и разговорите си с проф. Сарандев му се възхищавах, че не обичаше да предъвква известни литературни факти и събития, а се стреми да отстоява и утвърждава оригинални авторски виждания за автори и произведения. Отхвърляше колективните оценки, защитаващи конюнктурни интереси и силните на деня. Това се усеща и в капиталния му двутомник, с който възкреси значими имена, неудобни в миналото. Държеше много на
трезва и обективна преоценка на литературното ни наследство
За него например Владимир Василев беше един духовно колос, незаслужено и прибързано пренебрегван и маргинализиран по политически съображения. И пред мен сподели веднъж, че напразно е търсил, но не е успял да открие в столицата пълното течение на списание „Златорог”. А известно е, че авторитетното издание, излизало от 1920 до 1943 г., е барометър на художествено-естетическите ни ценности между войните. Иван Сарандев съзнаваше високата стойност на това списание, приюти го като грижовна майка под крилото си и се отдаде на задълбочено и систематично проучване и популяризиране, за да докаже, че то е епоха в духовния генезис на България от онова време. За жалост съдбата е имала друго наум.
Тя ненадейно го прикова обездвижен на леглото вкъщи и погреба другите му планове
Голям изследовател и човек.
Такъв ще го запомня.
Шест години преди да си отиде, на споменатото по-горе честване на 80-годишния му юбилей, литературният историк, който посвети много години на литературното анкетиране на нашите класици, реши да обясни себе си на околните, чрез своите отговори, дадени на класическата анкета, тръгнала от проф. Иван Шишманов:
„Любима краска – синята, любим мирис – този на поле след летен дъжд. Любимо занимание – ровенето в книгите. Шедьовър на природата – влюбената жена…”
Продрум ДИМОВ
