Заради промените в климата се очертават по-резки граници на сезоните у нас
Нашата землячка проф. д-р Росица Кендерова е преподавател по геоморфология в СУ „Св. Климент Охридски”, в катедра “Климатология, хидрология и геоморфология”. Същевременно провежда активна изследователска дейност. Читателите ни знаят, че тя участва в пет български експедиции на Антарктида.
- Проф. Кендерова, Вие сте геоморфолог, но в пет експедиции сте работили в Кухнята на климата, както нарече Антарктида проф. Христо Пимпирев. Какво ни готвят промените в климата?
- Аз не съм климатолог, но промените се усещат. Казано най-общо, промените на климата за територията на България са свързани с това, че ще имаме едни по-резки граници между отделните сезони. Ще имаме по-големи горещини, най-вероятно ще имаме и по-ниски температури. Всичко това ще накара процесите върху земната повърхност (екзогенните), да протичат с различни скорости и да имат резки граници. Ще има по-големи прииждания на реките и в същото време ще има пресъхвания на реките, ще има повече горски пожари, може би в някаква степен ще се активизират свлачищата и бурите по р. Дунав и Черно море. Контрастите в природата ще се засилят и това е резултат от въпросните промени. Последните обаче като тренд не са добре формулирани в България. Когато се вземат данните от 1960-а година, се оказва, че средногодишната температура за страната примерно се е увеличила с 0,3 градуса. Ако видим цифрите от 1980-а, те са едно, а тези от 2000-а - друго. От друга страна, влиянието на климатичните промени се отразява с инерция (забавяне) върху природната среда, като най-напред реагира растителността. Например горната граница на гората започва да се покачва, клекът върви нагоре към върховете. Тези промени обаче винаги ги е имало и ще ги има. Но ето, случва се например наводнението в Аспарухово и чуваме приказки като: „Аз съм на 60 години и не помня такова нещо!” Подобни интерпретации са неправилни. Самият подход на човешкото общество да се стреми да не мисли за земетресения, наводнения и други бедствия не е правилен. Когато бедствията се случат, ние ги забравяме много бързо. И това има различни последствия - например в строителството, което ще продължава да се прави в голяма степен по меркантилен начин, като се спестява от бетона, от пясъка и като резултат антисеизмичността на сградите не е на необходимото ниво. Климатът никога не е стоял на едно място и никога няма да стои. През бронзовата ера, във времето на т.нар. климатичен оптимум преди 4,6-2 хил. години, са фиксирани захлаждания, които продължават. Последното захлаждане е през Средновековието и е известно като Малък ледников период или криофаза „Фернау”, по името на ледника със същото име в Алпите. Тогава е толкова студено, че населението на Исландия е принудено да се откаже от отглеждането на зърнени култури. Но и това сме забравили. По река Рона във Франция се движат ледени късове и това е отразено в исторически и църковни хроники… Тоест няма нищо ново. Няма фиксирани интервали, в които да се каже: „А сега климатът е стабилен”. Това е климатът.
- Изглежда, че в последните години вечно движещият се климат сега се е забързал особено да се променя.
- Това е илюзия. Ние живеем в рамките на 70-80 години и когато станем на 50, и не ни се е случило нищо такова, си мислим, че няма как да се случи. Или че е суперпрецедент. Нямаме историческата памет, присъща на животните. Нямаме чувството, че сме част от природата, а по-скоро си мислим, че я управляваме. Тези промени трябва да бъдат много ясно фиксирани, да бъдат определени и назовани, за да се вземат съответните мерки.
- Преди Вас май никой не е изследвал хода и режима на почвената температура в Пирин. И то почасово, целогодишно, с два почвени термометъра.
- Целогодишно нямахме. Стъпихме на изследвания от 50-60-те години на миналия век. По онова време има силен период в теренните физикогеографски и в частност геоморфоложки изследвания и се правят много конкретни изследвания. Тогава колегите тръгват и буквално пипат и анализират природната среда. И публикуват резултати, в които предполагат, че има такъв слой, който замръзва и размръзва на дълбочина около 60 см. Научният термин за него е пермафрост, а на български е дълго - геокриолито зона. Разтопи ли се тази вечна замръзналост в този слой, се отделя голямо количество метан (това се коментираше през лятото във връзка с пожарите в Сибир). Но ние не знаем това отделяне на метан в какви количества би могло да бъде и как ще повлияе на атмосферните процеси. Същевременно се променя и дълбочината на слоя, който никога не размръзва. Тези промени, разбира се, се влияят от въздушната температура.
- Вие сте сравнявала високите части на Пирин и Рила с тези на остров Ливингстън, където е българската полярна база.
- Ливингстън попада в субполярния пояс и там дълбочината на пермафроста е много по-голяма. Там работихме с техника и методика, които не сме прилагали в България по чисто финансови причини. Изследванията се правят през лятото (сега там е лято, затова и нашата антарктическа експедиция е в базата от ноември, б.р.), когато размръзват близките до океана части на пермафроста и то само най-горните наслаги.
- Сигурно е голямо предизвикателство и приключение в продължение на 5 експедиции и в период от 6 години да наблюдавате промените на това девствено място.
- Шест години е изключително малък период. В една от експедициите беше толкова силно слънцето и толкова голямо отдръпването на ледника, че просто не беше за вярване. В следващата година беше друга ситуацията. Говорим за Западна Антарктида. А по същото време в публикациите на колегите за Източна Антарктида показаха увеличаване на континенталния ледник. В следващите години пък при нас имаше страшно много сняг. Безспорно е обаче, че има затопляне. И че то обхваща много по-големи части от планетата, отколкото териториите с регистрирано захлаждане или със задържане та температурите.
- Трудно ли беше да правите теренни площадки на шест надморски нива на остров Ливингстън?
- Същото като в България е. Само че там духа силен вятър. Не бих казала, че е особено студено, защото през лятото температурата обикновено е от минус 10 до 2-3 градуса. Изследваната територия не е голяма - максимум 3 кв. км. При нормална работа това е по един маршрут сутрин и следобед, а в останалото време се обработват данните. Честно казано, за мене не беше особено предизвикателство. Освен пътят, който беше много дълъг. Но на Ливингстън и в БАБ (Българска антарктическа база) е спокойно. Там сме колеги с конкретни задачи и не е предизвикателство да работиш сам. Докато на Пирин е малко трудно да правиш изследвания сам. Срещаш се с непознати хора, на места по планините има стада с кучета… А на Антарктида си говориш с пингвините, които те слушат.
- Имате и пионерни археологически изследвания по тракийски могили като Голямата Косматка и много други обекти. Сега също работите по това направление…
- Ако Ливингстън и Пирин са, образно казано, пътуване в настоящето и в пространството, то археологическите обекти са пътуване в миналото и във времето. Изключително вълнуващо е. През годините стигнахме до сработване с колегите археолози, уточнихме методиката и получихме много интересни резултати, затова сега работим усилено съвместно. Основната ни задача е палеогеографска картина или реконструкция на природната среда в района на даден обект - селище, некропол или светилище. Те са разположени в различни форми на релефа, които ние анализираме. Изследване не само тези форми, а и наслагите, от които са изградени, защото те носят паметта на Земята. Прилагаме различни теренни и лабораторни изследвания, понякога те водят до много конкретни реконструкции. Можем да кажем защо дадено селище или светилище е било избрано да бъде точно на това място. Понякога обаче става още по-интересно. Когато се завържат нещата и не е много ясно какво са правили тези хора точно там. Тази работа ме накара да мисля в други посоки, не само от гледна точка на стандартния формат на физическата география, природната среда и релефа, а разшири фунията на научните ми интереси. И методиката, и обхвата на територията, и познанията, които натрупах в тази област, а и работата с много и различни специалисти, това ме обогати. Човек разбира, че неслучайно територията на днешна България е била избрана да бъде обитавана от високоразвити цивилизации.
- Правили сте и палеохидроложка интерпретация на плавателността на Марица в района на Емпорион Пистирос…
- О, Емпорион Пистирос е много интересен! Започнах там първите си изследвания. Тъкмо бях завършила дисертацията си за Рила и Пирин. Тогава пан Домарадски (Мечислав Домарадски, светла му памет!), още като стъпихме в района на древния Емпорион поиска да определим къде са най-големи превишенията на релефа. И аз гледах, гледах, но не виждах никакви превишения, защото бях свикнала на високи планини. Говорихме, обикаляхме и свикнах с този релеф, като взех да различавам слабите превишения и понижения. Заслугата за тези изследвания е и на моя шеф, и на моята първа докторантка, която защити дисертация за Емпорион Пистирос. Да, разбрахме какво е представлявала Марица тогава, направихме палеогеографска реконструкция и „се показаха“ немалко канали, които са били на тази територия. Оказа се, че е възможно реката да е била плавателна в тази си част за осъществяване на контакти и търговия. След това се променя климатът, идва субатлантическият период, в който продължаваме да живеем и ние, и тогава Марица се променя, за да бъде „хваната“ сега в диги.
- Вие много пътувате, сега бяхте в Индия…
- Само да напусна околовръстното на София и ми става хубаво. Аз съм от поколението, което преди 1989-а година не пътуваше много, особено пък извън местата, за които се изискваха визи. Аз обичам да пътувам и да излизам извън зоната на комфорт, защото така зареждам батериите. Виждам, че хората по цял свят не се различават в много отношения, че децата по цял свят са красиви, че небето е синьо, че всички обичаме хубавата храна, забавленията и имаме любопитство. И навсякъде се впечатлявам от природата, но не винаги изразявам спокойно впечатленията си. При силна емоция даже изкрещявам някакъв гласен звук. Веднъж, например, на Великденския остров, където бяхме на връщане от БАБ, бяхме група колеги с Христо Пимпирев. Тогава той, познавайки ме добре, каза: „Сега ще видиш нещо много красиво, ама недей да викаш много”
- Кое е мястото, което Ви остави без дъх?
- Без дъх оставам на много места. Разбира се, Антарктида беше едно от тях. Там цветовете са такива, че на моменти спираш да мислиш. Толкова е зашеметяващо. Когато тръгнах за там първия път, имах различни фобии и страхове, защото никога не бях пътувала на такова отдалечено място. Няма да забравя, когато запитах проф. Христо Пимпирев: „Ице, самолетът къде зарежда?” А той ми отвърна: „Ами той не зарежда”. „Успокои” ме, че като сляза в Буенос Айрес, съм щяла да забравя кога съм се качила... Понеже съм ужасно любопитна, първото ми отиване на Антарктида беше препълнено от впечатления... Миналата година обаче сбъднах една мечта, макар да нямам особено много мечти. По „Нешънъл джиографик” преди години една нощ гледах филм за най-голямото солено езеро в света - Салар де Уюни, което е на територията на Боливия. Филмът не беше толкова географски, колкото философски, разказваше за Земята, природата и хората, които я населяваме. Разказваше астронавтът Нийл Армстронг. Когато бил на Луната и се разхождал по нейната повърхност, той се обърнал към изгряващата Земя. Тогава съзрял очертанията на Южна Америка и видял най-голямото сребърно земно огледало. Това буквално му се запечатало в главата. Прибрал се от Луната, минали много години, но картината останала. И решил да отиде да види това огледало. Филмът беше много въздействащ не само с природата, а и с живота на хората, които добиваха сол в Салар-а. Станах пред телевизора и си помислих, Боже, ами тя Боливия е на Земята! А уж вече бях свършила с пътуванията до Южна Америка. Бях ходила на Великденския остров, видяла бях водопадите Игуасу, кондорите в Перу, Куско и Мачу Пикчу, Магелановия проток и много други... Но този Салар де Уюни ми остана в главата. Езерото е солено, на голяма надморска височина, дълбочината на водата е между 3 и 12 см и тази вода „сработва“ ефекта на симетрията. Търсих информация и отзиви, но се оказа, че много малко българи са били там. И така, миналата година двама от моите колеги бяха на нашата база на Ливингстън, защото работеха по проект. И аз усетих, че е дошло времето за Салар де Уюни. Причаках ги в Южна Америка и оттам, т.е. от Атакама, Андите и Алтиплано тръгнахме. Минахме през пустинята, през Лунната долина, високите върхове и вулкани на Андите и като че ли попаднахме на друга планета. В Салар-а се губи ориентацията за посоките. Преживяването там беше много силно въздействащо върху всички нас! Ние бяхме от изгрева в 4 часа сутринта докъм 6 вечерта. Сестра ми към 14 часа каза, че не се усеща на нашата планета, че се чувства изгубена в някакъв друг свят. Много ошематващо беше. Тази симетрия… Правиш една-две крачки и… облаците, които са горе и долу, са абсолютно еднакви. Не знаеш къде стъпваш и къде е горе и долу. На десетата крачка пред теб ти се струва, че пропадаш в дъното на срединноокеанските хребети. Същевременно дишаш солта… Джипката караше три часа, а ние се чудехме как не се обърка. Движи се, но ти не усещаш, че тя е в движение. Когато гледахме клип от езерото вкъщи, джипчето се движи напред, а сякаш върви назад. И някъде ниско долу като че ли има друга земя и друг свят, с друго джипче и други хора. Много силно и странно впечатление! Да, минахме през Торонто на отиване и на връщане, за да видим и Ниагара. Вечерното шоу на водопада също е впечатляващо усещане с цветовете и музиката. Да, и в Индия имаше поразителни неща. Но това езеро и тази природа там беше много-много силно преживяване. И продължава да бъде.
Тодор ГРОЗДЕВ
