Той е основоположник на българската библиотековедска наука, но малцина знаят за него. От края на XIX век до средата на 40-те години на ХХ век Стоян Аргиров е единственият професионално завършен български библиотековед, който става ключова фигура в българската култура.
Роден е на 10 февруари 1870-а. Основно и прогимназиално образование завършва в родния си град, държавен стипендиант е в Класическата гимназия в Пловдив. През 1892-а завършва славянска филология в Карловия университет в Прага и продължава два семестъра във Виенския университет, където слуша лекции на изключителния славист проф. Ватрослав Ягич. Завърнал се през 1892-а в родината, той заварва
едно общество, затихнало след „карнавала на свободата“,
както наричат първите следосвобожденски години. Заварва едно книгопечатане, отдръпващо се от графоманските „умствени трици“ и „напъни“, срещу които енергично се изправя Захари Стоянов. Заварва законодателно регулирана образователна система и амбициозно прохождаща университетска и академична научна мисъл.
Професионалната си кариера започва като учител. От 1892-а до 1893-а Аргиров е преподавател в Първа софийска мъжка гимназия.
Изявява се като вещ езиковед, филолог, археограф и историк, библиограф и педагог, преводач и редактор. През 1894-а публикува “Принос към българския книгопис до 1877 г.“, с който допълва Балановия „дял първи“ от описа на новобългарските печатни книги. Академик Аргиров прави достояние на науката български ръкописни книги от XVII век, съхранявани в Прага и Любляна. През 1906-а е включен в редакционната колегия на поредицата „Български старини“. Израз на археографските и палеографските му интереси е студията, посветена на Хилендарския и на Зографския манастир, в която разглежда съдържанието на намерена там ръкописна книга, включваща „История в кратце о болгарословенским народа“ и повест за съграждането на Зографския манастир.
Академик Аргиров е съпричастен на археологическите изследвания
Той събира надписи върху камък, открити от него при селата Сюйлеман и Сенебир, Новопазарско, при село Абоба, Шуменско, при село Гиген, Свищовско. Предлага паметниците да бъдат съхранени. През 1921-а Българският археологически институт избира Стоян Аргиров за свой дописен член. Той се ангажира и с исторически теми. В Пловдивската народна библиотека открива интересен календар-рабош и пише статия за този оригинален начин за броене на дните, седмиците и месеците на годината, използван от „нашето простолюдие“. Публикува уставите на папукчийския и купчийския еснаф от 1838-а и 1859-а, намерени в Копривщица. Прави собствени изводи за организацията на българските еснафи (руфети), проучва дейността на българската екзархия в периода 1877-1902 г. и отделя специално внимание на българското учебно дело в Турско от 1878-а насетне. Хвърля светлина по постъпките на Българската благотворителна дружина в Букурещ за откриването на българска гимназия и по дейността на цариградското „Народно българско училище“. Важни и актуални педагогически теми засягат преводите му - той извежда препоръки за мерките, които трябва да се предприемат, за да се преодолее неуспеха по български език, показван в съчиненията на абитуриентите.
Друга страна от изследователската работа на Ст. Аргиров е посветена на проучването на българския език.
Изследва т.нар. „тайни езици” на брациговските занаятчии - дюлгерски и чалгаджийски
За първия, определян като най-богатия таен славянски език, той допълва сведенията, предоставени преди това от Балан, Иречек, Ягич и Шишманов, и изяснява етимологията на 390-те думи. Втория разглежда за първи път. Изследванията си публикува през 1901-а в проучването си, озаглавено „Към българските тайни езици“. Проявява определен интерес към проблеми, свързани с правописа - „Мерки против неуспеха на българския език в училищата“(1894); „Романинъ, ромъинъ, румънинъ“(1921)
Превежда от немски труда на Мустафа Бен Абдулах хаджи Калфа „Румелия и Босна“, като включва изключително ценни сведения, допълнения, обяснителни бележки и тълкувания.
Най-значим негов превод обаче си остава обемистата студия на Иречек
„Християнският елемент в топографическата номенклатура на балканските земи“, „Пътувания по България“
Те съдържат богати сведения за историята, археологията и етнографията на страната ни. Публикуването на „Пътуванията“ е значимо културно събитие. В подготвения лаконичен „Предговор на преводача“ Аргиров споделя, че е предоставил на българския читател един превод на обширния труд на „много заслужилия за България чешки учен“, чрез който „всинца“ ще могат да опознаят отечеството си, защото българите „слабо го познават“, тъй като много от пространните ръкописи на чужди учени са слабо достъпни. След смъртта на проф. К. Иречек във Виена на 10.01.1918-а Стоян Аргиров
лично закупува богатия му архив за Българската академия на науките
Той съдържа изключително стойностни документи и проучвания по история на славянските страни и преди всичко по история на България, които са ценен източник за миналото на страната ни. В края на живота си подготвя и второто издание на „История на българите“ (1939), написана от знаменития чешки учен.
На развитието на българските библиотеки и на библиотечната наука
академик Аргиров посвещава почти 50 години
В своята непрестанна грижа за изграждането на българските библиотеки, обединени в една добре функционираща библиотечна система, както и при подготовката на библиотечни специалисти, той се спира на идеите на европейската библиотечна школа.
Академичният съвет на Софийския университет решава Стоян Аргиров да проучи организацията на работата и подготовката на библиотечни специалисти във водещите европейски страни. За тази цел посещава много научни и публични университетски библиотеки в Берлин, Виена, Гьотинген, Марбург, Мюнхен, Лайпциг, Хале и Франкфурт на Майн, проучвайки тяхното устройство и подготовката на библиотекари. Опира се преди всичко на практиката на немските и австрийските библиотекари. Следи и развитието на библиотечното дело в Дания и Белгия, не пропуска и американския опит. Ст.Аргиров не оставя цялостен теоретичен труд, но маркира най-важните страни от вижданията за развитието на съвременната обществена и научна библиотека, свързани с нейната роля като културна и научна институция. Формулира и изгражда трите най-важни условия за развитието на библиотеките:
сигурно финансиране, собствена сграда и подготвени кадри
В периода 1893-1894-а е заместник-директор на Народната библиотека в София. От 1894-а до 1901-а е директор на Народната библиотека в Пловдив. В предговора на своето „Ръководство за уреждане на народни, общински, ученически и частни библиотеки“, издадено през 1898-а, авторът твърди, че “то не представлява оригинален труд“, а се е постарал да събере „най-потребното и най-същественото за един библиотекар“. Той дава определение на понятието библиотека, което според него е „народна сбирка от книги, назначена за публично или частно ползване“. Според неговото виждане,
„библиотекознанието е система от знания, които хората, работещи в библиотеките, трябва да познават добре“
В центъра на вниманието му са каталогизационите проблеми, които определя като „най-важният жизнен орган на всяка библиотека“. Той е първият вещ теоретик в областта на каталогизацията. Това личи в неговата книга „Каталози на библиотеката. Устройство. Наредба. Ползване“, издадена през 1936-а. Своята загриженост за комплектуването акад. Аргиров изразява чрез Закона за депозиране на печатните издания, чийто проект създава заедно с Васил Стоянов. С писмо от 17 ноември 1894-а до Министерството на народното просвещение настоява да се внесе в Народното събрание изработеният година по-рано от него и В.Стоянов законопроект за депозиране на всички печатани в страната ни издания в Софийската и Пловдивската народна библиотека и в библиотеката на Висшето училище. „Ако този законопроект влезе в сила, то сумите, предвидени в бюджета, ще се употребят само за чуждоезични книги и списания… Само по този начин ще може човек да намери в една наша библиотека всички български книги.“
Законопроектът е защитен пред Народното събрание от съгражданина ни Константин Величков
през 1897-а. С него България първа от Балканските държави поставя началото на текущата национална библиография. Стоян Аргиров развива усилена дейност за точното спазване на закона - уведомява окръжните управители за задълженията им, следи дейността на печатниците в страната, прави рекламации за недоставени заглавия, регистрира пловдивските печатници.
Изключителна важност библиотековедът придава на комплектуването на фонда на Народната библиотека в Пловдив. Той обвързва съдържанието му с нейния читателски състав. Осигурява пълно набавяне на българската печатна продукция. Развива университетския профил на фонда, като го обогатява тематично. На базата на антикварни каталози развива широко ретроспективно комплектуване. С ограничения бюджет (средно около 6000 лв. годишно) той осигурява
пълна доставка на българската печатна продукция,
внася фундаментални издания и справочници на чужди езици. Издирва и предоставя преводите на Иван Вазов на чужди езици.
Развива универсалния профил на комплектуването, прави опит да го разшири в областта на точните и приложните науки. Задълбочено проучва съдържанието на фонда и читателските интереси. Извършва предварителна библиографска подготовка на комплектуването въз основа на издателски каталози, указатели, рецензии, което му позволява да издири фундаментални издания, липсващи в библиотеката, предприема широко комплектуване на библиотековедска литература. Ст.Аргиров разширява абонамента на чуждестранните периодични издания. През октомври 1894-а настоява пред Министерството на просвещението за абонамент от 138 заглавия - 64 руски, 10 сръбски, 2 чешки, 37 френски, 18 немски и 7 английски - това са библиотечно-информационни издания, разнообразни литературни списания, педагогически.
В 1897-а Ст.Аргиров е командирован в библиотеката на Висшето училище. Той е не само
„едничкият подготвен според науката си и според досегашната си служба“
кандидат, но и отговаря на другото категорично условие на Академическия съвет - да се „предаде окончателно на службата си, без да планува за по-други поприща“.
Негова е заслугата при търсенето и намирането на оптимални решения при проектирането и строежа на сградата на Университетската библиотека - първата специална библиотечна сграда в България, построена със средствата от дарението на братя Евлоги и Христо Георгиеви.
В резултат на доброто познаване на чуждестранната практика още в края на 19 век Аргиров препоръчва
библиотеките ни да използват възможностите за вътрешен книгообмен
След приемането на първия библиотечен правилник през 1900-а до 1922-а се съсредоточава върху комплектуването на библиотечните фондове и изграждането и усъвършенстването на каталожната система. Едва през двадесетте години на миналия век, „след като е бил на война“ почти шест години, публикува поредици от статии, посветени на библиотечни проблеми - „набавянето“ и обработката на различни библиотечни материали, изграждането читалищните библиотеки, историята и значението на библиотеките, библиотечните конгреси и др.
Аргиров разработва и нормативната уредба на българските библиотеки
С неговото име са свързани различни аспекти на читалищното законодателство - „Закон за читалищата“ (1923), „Читалищно законодателство в чужбина и у нас“ (1927). Съставя първите правилници за дейността на народните библиотеки в София и Пловдив и на Университетската библиотека, която оформя като модерна европейска институция. Като частен хоноруван доцент по библиотекознание той чете първите лекции по тази научна дисциплина. В „Разпис на лекциите“ за 1919/1920 г. са записани учебните дисциплини Библиотекознание и Учение за библиотеката, които с прекъсвания чете в продължение на 15 години до 1935-а.
Включен е в Речниковата комисия, която има за цел да събере материали за издаването на първия академичен речник, представящ
цялото словно богатство на българския език
Ръководи и първите библиотекарски курсове в България (1923-1928 г.), организирани с подкрепата на Министерството на народното просвещение и с личното съдействие на министър Стоян Омарчевски. Изявява се и като преподавател по български и чешки език в Свободния университет в София в периода 1924-1931 г.
През своята дългогодишна дейност Стоян Аргиров заема високи административни и обществени постове и е избран за член на множество научни институти и творчески съюзи, удостоен е с редица награди: В 1900 г. е избран за действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911-а е Българска академия на науките (БАН).
Той си отива от този свят на 9 август 1939-а с достойнството на човек, трудил се всеотдайно, раздавайки щедро своите многопосочни знания, достигнали до нашето време като завет на големия учен към следовниците му.
Марин ИВАНОВ
