В понеделник Валентина Радинска беше на среща със свои почитатели в пазарджишкия Младежки дом. Беше представена книгата й „ Крикор Азарян - алхимия на играта”. А литературният критик Никола Иванов въведе присъстващите на срещата в поетичния свят на Валентина Радинска.
В разговор с поетесата и съпруга на покойния режисьор Крикор Азарян, репортер на „Знаме” я върна в годините на първата й среща с него, когато като журналистка е трябвало да го интервюира.
- Г-жо Радинска, когато отивахте да вземете интервю от режисьора Крикор Азарян, мина ли Ви през ума, че това ще бъде съдбовна за Вас среща?
- Истината е, че не си давах сметка. Не знаех съдбата какво ми е подготвила. И това е хубаво. Защото, ако човек знае предварително какво го очаква, всичко ще е сиво и скучно. Така че аз не предполагах къде отивах.
- След това как стана, че свързахте живота си с него?
- Той беше много взискателен човек. Аз тогава бях съвсем млада журналистка и, отивайки на тази среща, носех един голям стар касетофон. Когато го включих, той не работеше. Аз се притесних ужасно, защото видях, че Азарян много подозрително ме гледа - каква е тази, дето е дошла с неизправен касетофон. Започнах да записвам в една тетрадка и изписах половината от нея. Той ми каза : „Много моля, като го свалите това интервю, да дойдете и да ми го покажете, защото не знам какво сте успяла да запишете от всичко, което аз съм казал”. И аз го свалих, занесох му го и той, като видя колко съм притеснена, стана малко по-снизходителен. Нанесе много поправки. Пак го преписвах, пак го носех. Мина доста време. Разговаряхме естествено, поопознахме се. И по този начин се случи.
- Как смятате, какво е харесал той у Вас?
- Той каза, че първото нещо, което го е заинтригувало, е това, че аз знам толкова много за руската литература. Наскоро бях завършила литературния институт „Максим Горки” в Москва. Бях му занесла първата ми книга, която беше излязла наскоро. Беше ми интересно да разговаряме. Знаете ли, за мене винаги е било много важно да има какво да си кажем с другия до мене. А ние имахме много за какво да си говорим. Не ни стигнаха тези дни, които бяхме заедно, да разговаряме за всичко.
- За какво основно си говорехте?
- Естествено, неговата голяма любов беше театърът. Освен това той беше изключително четящ човек, четеше повече от мен. А аз все пак съм и писател, трябваше и да пиша. Но той беше много коректен в отношенията си към хората. Да речем, среща писател, който му подарява своята книга, и той още същия ден сядаше да я чете, за да каже мнението си на автора за нея. Винаги се стараеше да бъде много деликатен. Той не обичаше да наранява хората.
Беше по-голям от мене със 17 години, с много по-голям опит, рожба на един, както той казваше, мултинационален град като Пловдив. Той много обичаше това негово лице с толкова много култури.
Коко беше изключително интересен човек. Умееше да разказва. Страшно много неща беше прочел. Така че винаги имахме какво да си кажем.
- Как разделяше той любовта си към Вас и към театъра?
- Аз никога не съм се състезавала с театъра. Веднага дадох да се разбере, че театърът не ми е съперник, и това, че Коко прекарваше по-голямата част от времето си в театъра, не ме дразнеше. Напротив, аз го обичах, защото е такъв, защото такава отдаденост на изкуството рядко може да се срещне.
- Когато отделяше време за Вас, то с какво беше запълнено?
- Преди да се роди детето ни, ние много пътувахме. Обиколили сме България, всички манастири. Водеше ме да ми показва местата, на които е снимал филма „Всички и никой”. И дните, през които ние пътувахме, са били едни от най-прекрасните ни. Знаете ли, дори да си мълчим заедно, пак ни беше много хубаво.
- Какво значи да живееш с мъж като Коко?
- Той беше изключително лек за съжителство. Един от най-скромните хора, които съм виждала. Не занимаваше другите със себе си, нито им пречеше. Сядаше някъде, четеше си, пишеше. Беше много писмовен. Водеше си дневник, записваше нещо покрай пиесите, които чете. Никога не сме си пречили. Между нас съществуваше пълен синхрон.
- Как сподели с Вас, че е болен?
- Това беше много драматичен момент. Аз подозирах нещо такова. Той беше в Америка 40 дни. Върна се оттам много отслабнал. Отиде на лекар. В деня, в който трябваше да вземе изследванията си, обади ми се от болницата и ми каза, че нищо му няма и че трябва да отиде до ВИТИЗ, защото има часове. Но аз разбрах, че нещо не е наред, и го чаках след часовете. Той излезе, хвана ме за ръка, отидохме до Театъра на армията, където му беше кабинетът, запали цигара и каза: „Нали си мъжко момиче”. И тогава ми каза. Репетираше до последно, до края на октомври. Веднага след това се срина. На 20 ноември го заведохме до болницата и там дойде краят.
- Какво значи да загубиш човек като Коко?
- Това значи цял живот да не можеш да го заместиш с никой друг. Той продължава да бъде най-значимият човек в моя живот. Не съм срещнала никой друг, който да ми напомня донякъде на него. Не защото беше мой съпруг, а защото беше рядък човек.
Дима БОЙЧЕВА
