ПАЗАРДЖИК. Нашият град има шанса да бъде родният край на изтъкнатия български ваятел проф. Величко Минеков. Какви следи оставя той в българската културна съкровищница, може да се види в откритата в понеделник изложба “Пътят” в галерия “Академия” на Националната художествена академия. Два мандата той беше неин ректор.
Величко Минеков участва във всички общи художествени изложби в България и в редица международни експозиции в Москва, Париж, Будапеща, Венеция. Негови творби днес се намират в Националната художествена галерия, в Софийската градска художествена галерия, в колекциите на Световната организация по изхранването в Женева, Кенеди център - Вашингтон, кметството на Антверпен, в Белгия, в Германия.
С негови монументални творби родният Пазарджик оформи ларгото в галерия на открито.
Носител е на редица награди, между които и орден “Стара планина”, с който бе удостоен през 2006 година.
Величко Минеков е гост на “Знаме” по повод изложбата му и неговата 85-годишнина.
- Маестро, какво значи да посветиш живота си на артистичния занаят скулптурата?
- След като не мога да работя нищо друго, това изпълни живота ми със смисъл. Какво друго бих желал? Останах си цял живот при нея.
- Показваш нови и стари работи под покрива на Художествената академия в изложбата “Пътят”. Какъв бе твоят път?
- Пътят беше доста дълъг. Първото парче глина пипнах в Пазарджик. Бях в прогимназията и с това определих пътя си за цял живот. В последната изложба показвам доста нови неща. Мога да ти кажа, че от Пазарджик, където има толкова много мои работи, нищо не съм взел.
- Кажи нещо повече за първата си работа, изваяна в Пазарджик още като ученик в прогимназията.
- Имахме час по рисуване. Нашата учителка Ана Машева, сестра на големия български и пазарджишки художник Георги Машев, ни каза да си купим глина. На десния бряг на Марица имаше една грънчарница с много мили хора. Оттам си купих едно парче глина. Имахме час по моделиране и аз изваях едно свито на две цигане с каскет, просяче. Г-жа Машева се спря до мене и ме попита дали преди това съм работил с глина. Аз не се бях занимавал с това. Тя ми каза да продължавам. И това беше като шок вътре в мене. Усетих, че това ми допада, и ме радва, и осмисля живота ми. Работата тръгна, та чак до днес.
- А каква е последната ти скулптура?
- Последната ми работа се казва “Поглед” - две ръце поднасят една глава към небето. Това е чувство за всеотдайност, чувство за надежда, което поднасяш на света. Много е хубава.
- Остана ли надежда у тебе?
- Отчаянието се поражда от атмосферата, която съществува около нас. Но аз събирам надежда още малко за живот и за присъствие в артистичния свят.
- Как минава денят ти в ателието?
- След снощната изложба седя и си спомням всичко от празничната вечер, за многото хора, които дойдоха, и за хубавите думи, които бяха изречени от ректора и от големия български художник, проф. Греди Асса.
- А в делниците какво правиш?
- Зимно време работя, а лятно време ходя в къщата ни в Самоков на слънце, копая градинката.
- Получи много удари, трудно ли се съвзе от тях?
- Аз мога да нося всичко. Оправям се от ударите с много работа.
- Мислиш ли за твоите творби, които днес са по света?
- Постоянно си мисля за тях и си спомням коя къде се намира. Имам във Вашингтон, в Белгия, в общината на Антверпен, Женева, Русия, Италия, Франция.
- Маестро, не можеш да се оплачеш от липса на награди. Коя ти е най-ценната?
- Това, че снощи на откриването на изложбата ми беше много топло, много човешко. Искам да споделя нещо. Ние се събираме в едно кафене - писатели, артисти, художници. Много от тях бяха на изложбата. Един от тях ми се обади тази сутрин и ми каза: “Величко, никога не съм изпитал такъв шок от изложба. Седях вътре 15 минути, излязох вънка и не знам къде се намирам”. От тези думи по-голяма награда няма.
- Оттук насетне какво ще правиш?
- Оттук насетне здраве да е. Ще правя малки работи от по-интимен характер. Това, което ме вълнува, ще го извайвам в скулптура.
- С тези малки работи мислиш ли да се завърнеш в Пазарджик и да направиш изложба?
- В Пазарджик винаги бих дошъл. Добре, че снощи дойдоха от Пазарджик някои колеги. Много се радвам. Но от големците никой не дойде. Никой не ме търси вече. Контактът с Пазарджик почти напълно се загуби. Не мога да разбера защо. Жалко, че нито ме търсят, нито ме използват, както трябва. Все пак има възможности да бъда използван още в Пазарджик. Но всичко се размина. Тези 20 години си отидоха. Всичко беше направено преди това от много хубави хора.
- Това значи ли, че губиш връзка с корените си?
- От корените си никога не мога да се отделя. Те са толкова здраво вплетени в мен… Там съм отрасъл, там е всичко минало, там е оформена моята душевност и какво ли не. Никога не съм се чувствал софиянец. Винаги съм казвал, че съм пазарджичанин.
Имам работи за още една-две изложби, около 50-60 малки пластики в материал. Ще помисля за една изложба в Пазарджик с тях.
Дима БОЙЧЕВА
