Ще ви разкажа една история за езика и изкуството. За това, че без значение къде сме се озовали по света, без значение цвета на кожата, какъв език говорим, ние можем да постъпваме по човешки или не, нито повече нито по-малко. Много хора се притесняват, когато попаднат на ново място, в различна несигурна среда. Смущават се от различното, точно от това че ще останат неразбрани, но в действителност това няма никакво значение. Страхът е породен от загубената ни способност да търсим съдържанието, заменена от способността ни за виждане само на форми. Усещането в действителност е уникално, на вас са отнели едно от най-важните сетива - езика, и вие сте загубили не само контрол и почва под краката си, вие се усещате, че са ви отнели всичко, което уж знаете и сте научили през целият свой живот. Нито може да обясните кой сте и какво знаете, нито някой го интересува, а и би могъл да разбере каквото и да е. Отнета ви е формалната обвивка, няма го празнословието. Вашето социално Его е премахнато. Цялото привидно социално възприятие (за пред другите), което сте градили го няма, вие сте останали насаме единствено с вашата човечност. И в този момент, вие може да откриете красотата на липсата на език, на букви, на граматика, защото ценното винаги е било съдържанието. А вашето съдържание, това което имате зад празните думи е това, което в действително сте, човек или не. Това в още по-голяма степен е валидно за изкуството, което може да бъде изпълнено с клишета, стереотипи, клиентелизъм, конюнктура, правилност или простичко да е направено за пари. Както и разбира се може да бъде израз на човешка страст, емоция, вяра, креативност и талант.
Но да се върнем на историята, в седмицата преди Великден, след няколко месеца в Азия, аз и моят партньор решихме да минем през Истанбул за празниците, преди да се озовем в България. За Великден си организирахме посещение на балет, но поради грешка на нашият консиерж в хотела както и на шофьора ни, ние се озовахме на другия бряг на Босфора в един местен театър. История, достойна навярно за късометражен филм. Бих искал да поясня, че нито аз, нито човекът до мен говорим какъвто и да е турски език, в хотела английският бе на посредствено ниво, докато в театъра, почти английски липсваше. Но скоро хората там разбраха, че срещу тях са двама изгубени българи, тръгнали на балет. Въпреки че нямаше никакви свободни места, на нас ни бяха подарени два служебни билета, за втори ред, точно до сцената. За да разберете колко уникална е ситуацията, само си представете двама заблудени турски туристи, попаднали в Народния театър по погрешка. След като получихме билетите, седнахме в кафето на театъра да изчакаме турското театрално представление. И отново изненада, пред нас застанаха няколко човека от администрацията, които ни представиха директора на театъра, дошъл да се запознае със заблудените български туристи. Човекът седна на нашата маса, за да ни разкаже за представлението, да ни каже, че няма от какво да се притесняваме, защото е само от едно действие, че няма много диалог... Представете си сега директора на Народния театър, свалящ безпокойството от двамата заблудени турски туристи посредством приятелски разговор. Той се поинтересува кои сме, от къде идваме с какво се занимаваме. Оказа се също писател, изключително деликатен и възпитан човек. Разменихме си социалните мрежи, визитки, като се разделихме със заръка да се обаждаме и да знаем, че ако имаме нужда от нещо има на кого да разчитаме, най-вече свързано с литература. Да ви звучи сюрреалистично, ако не е достатъчно, отново си представете директора на Народния театър, оставил величието си някъде, смирено дошъл от директорския кабинет за да обгрижва публиката по най-приятелският начин.
А представлението бе още по-уникално, модерна версия на Франкенщайн, която разглеждаше половата идентичност по особено забавен начин. Или казано по друг начин, в Истанбул гледахме представления с преобличащи се на жени мъже, влюбени в други мъже, под звуците на техно и класическа музика и многократно споменаване на Шекспир. Нямаше нужда от език, за да разберем контекста на представлението, още повече имащи помощта на емоционалната публика. Изживяването бе, като на парти, седящи на една от крайните маси, наблюдаващи хората, начина по който се забавляват, как са облечени, как интимничат и как се обичат, всичко това под звуците на силната музика, без да можем да чуем и дума. В крайна сметка, театърът е най-великата от всички форми на изкуство, най-непосредственият начин, по който едно човешко същество може да сподели с друго чувството за това какво е да бъдеш човешко същество! А езика на изкуството е универсален...
Тази история можеше да бъде разказана по различни начини, но тя ми остави непримирим сладко-горчив вкус в устата. Истанбул като цяло има специално място в сърцето ми на артист. Град, в който всеки път преоткривам значението на думите: чудо, магия, вяра, доброта, обикновена човещина. Да бъде честен с вас, това бе градът, в който ме накараха да се почувствам за първи път писател. Преди няколко години, с дебютната си книга бях на гости, по някаква невероятна случайност, на човек отговорен за рекламата на кмета на Истанбул, издаващ модно списание, собственик на архитектурен офис и невероятно кафене. Човекът, заедно със семейството и приятелите си ми организира невероятно представяне в Истанбул. На мен, никому неизвестен писател (да вметна напълно безплатно). Представете си това да се случи в България, подарък за страници от Афганистан например от някой голям издател – сюрреализъм. А това бяха хора, с които прекарах часове в разговори за книги и българска литература. И в крайна сметка ме накараха по горчивия начин да си отговоря на въпроса, какво означава да бъдеш писател, да бъдеш артист... Горчив, защото нямаше нужда да си представям, а имах възможността да изживея какво означава да си някакъв там писател в моята България, сред толкова велики и прагматични хора.
Тази история ви я разказвам от позицията на човек, който е прекарал живота си по пътищата, живял на какви ли не континенти, правил какви ли не неща. Може би горчивината идва от това, че моят дом през почти целият ми живот е бил пътя, а домакини са били непознати хора в непознати страни, които образно казано са давали от техният залък за да нахранят скитника, а аз съм имал в съзнанието си концепцията за дом, някъде там в България. И един ден се върнах, по някакви странни обстоятелства, останах и реших да правя неща, които съм правил по пътя, с доста успех. А от вкъщи очаквах, много повече от гостоприемството на непознати хора... Все пак, когато очакванията надхвърлят реалността, обикновено не успяваме да оценим това, което вече сме получили. Вместо това се фокусираме върху това, което ни липсва или го сравняваме с това, което бихме могли да имаме, често създавайки непреодолима или горчива преграда между очакванията и реалността. А реалността у нас е горчива не само за човек опитващ се да прави изкуство (а не да го продава на сергия например), но и за хората прекарващи живота си по пътища и свикнали да получават гостоприемство, да им се дава покрив и да виждат светли веранди и открити дворове, а не високи зидове, зад които в сенките са се скрили безжалостни кланове и враждуващи групички. Може би причината, наивно да търся това, което очакванията не са успели да получат. Като да се впечатлявам детински например от тази поговорка която казва че в Турция вие сте „Гост доведен от Бог!“. Манталитета на това прословуто гостолюбие е че независимо от вашата религия, без значение от коя страна идвате, без значение какъв език говорите, вие сте “ гости от Бог”.
Факт е, че днес сме свидетели на една култура в движение, на един диалог между различни култури, вярвания, религии, традиции, символи. Това не е война за превъзходство, въпреки отчаяната съпротива на антицивилизационни маргинали. Това не е доминиране на някого над някого, а опознаване, дифузия и съхранение на култура. Това е обогатяване на всички нас с частица от нещо повече от традиционната статичност на бункерната култура. Та, колко от вас са се замисляли, че джазът пътува от Африка към Северна Америка в продължение на векове и че чрез тази музиката са съхранени традиции и обичаи на огромна група хора, за да може столетия по късно тази култура да бъде част от глобалните ни културни възприятия. Докато днес, не ни е нужно столетие, за културна еволюция, просто можем да отидем на театър в Истанбул, без да разбираме дума. Това май е и основата на идеята за пазара и либерализма – хората, разнообразието и гостоприемството, като желание да излезем зад големите зидове и да се срещаме, общуваме свободно, да имаме равен старт(или един Бог над всички) но безлимитни възможности. В пазара нямаме феодали, крепости, крепостни, бюрократи и социални стълбици, но присъства емоционалният и личен момент, удоволствието от това което правим и разбира се винаги една пътуваща трупа със забавни актьори, шеметни акробати и очарователни фокусници. Трупа, в която човека от публиката е в центъра на всичко, без значение дали е от сой или е първо поколение непрокопсаник без подслон над главата, образован или непрочел и книга в живота си. Човек, който не винаги прави всичко в свой интерес, а в много случаи въпреки себе си точно защото е човек, човек който вярва в нещо повече от материалното си съществуване, вярва в силата на изкуството, вярва във великият Бог, дори неговият син да е роден в обор на пътя. Вярва че изкуството е ключът към нашето лично израстване като хора, а не инструмент на измамници и шарлатани, проповядващи ни чрез него легенди за държавата, патриотизма, социализма или националното обединение. Вярва, че Бог е един и един и за всички, без значение кой сте, от къде идвате, какъв език говорите, какъв е вашият цвят на кожата или сексуалните ви предпочитания.
Ако бъдем честни със себе си, езикът от началото на човешката история е една от най-големите прегради пред индивидуалната свобода. Скриващ се зад митовете за национална идентичност и национално единство, безброй правила вкарващи хората в социални рамки, създавайки квази феодални структури, в които понятието човек като индивид не съществува. В такава тоталитарна реалност индивидът е натоварен с функционалността на обект, които е нужно да бъде употребяван, а езика е сведен до команда и изпълнение, пренебрегвайки същността и силата на езика, която е във безлимитните възможностти за личностно израстване и разкриване на силата на креативността, които са пък в основата на науката. Така че чак след като ни е било отнето това обременено разбиране за език, тогава ние можем да се върнем към думите, за да търсим не форми и функции, а съдържание в тях.
Надявам се малко различната история да ви е харесала и провокирала, относно мрака на невежеството и човекомразието, който плътно започва да ни покрива. Мрак скрит зад фалша на празнословието и безброй изречени лъжи... Обожавам истории, в които се търси същността на човека, в които се разсъждава относно човешкото съществуване. Изпитвам неимоверно удоволствие от интелектуални предизвикателства поставящи под въпрос концепции като свобода, природа, наука, изкуство и морал. Винаги съм се възхищавал на истории, застъпващи се за преоценка на етиката и индивидуалността, така че се надявам да съм ви разказал една такава!
Илиян КУЗМАНОВ
